Александра Потър - Да започнем отначало

Спирам, преди да съм прекалила. Понякога трябва да се ощипя, за да повярвам. Това наистина е мечта, превърната в истина.

И не само това се е променило. Поглеждам снимката над камината. На нея са Фиона и сър Ричард в сватбения си ден, заедно е Талула и Монти, които са закичени с цветя в нашийниците. Те се ожениха това лято в неговото семейно имение в Шотландия — той е облечен с килт, докато Фиона е изпълнила своята сватбена фантазия да носи роклята на баба си. Преди не можеше да влезе в нея, но след като срещна сър Ричард, тя свали поне няколко размера. Не че се грижеше за теглото си, а точно обратното — защото не се грижеше. Веднага след като престана да се тревожи за килограмите, те започнаха да се топят.

Това обаче беше доскоро, защото сега пак е започнала да ги трупа. Само че този път има добро извинение: Фиона е бременна в четвъртия месец. Извинете, имах предвид лейди Блексток. Боже, все още не мога да повярвам! Фиона е лейди! Не само това, но тя смени своите умопомрачително високи токчета с чифт гумени ботуши и живее в провинцията. Сега аз държа под наем целия апартамент — просто не виждам смисъл да се местя. Флий обича да живее тук, а аз превърнах спалнята на Фиона в студио.

Но Фиона не бе единствената, която намери любовта. Дядо и Сесил станаха неразделни, въпреки че любовта им е от съвсем различен вид. Неговото сърце все още принадлежи на баба, както винаги е било, но в Сесил той откри човек, който споделя любовта му към покера, а в дядо тя намери някой, с когото отново да танцува. През уикендите те организират чай с танци в „Хемингуей Хаус“ и винаги са първи на дансинга, където се забавляват като младежи със своите най-прекрасни костюми и рокли.

Колкото до неговото здраве, най-накрая, с помощта на Сесил, дядо се съгласи да отиде на лекар, и, както се опасявахме, се оказа, че има начални признаци на Алцхаймер. Добрата новина (ако при тази диагнози има въобще такава), е, че никой не знае колко бързо или бавно ще се развие болестта. Така че той се справя добре. Има си Сесил, която провокира спомените му и както тя казва с нейния прекрасен френски акцент „Ние всеки ден създаваме нови спомени.“

Чувам по радиото „Auld Lang Syne“ и се разсейвам. До днес не разбирах за какво се пее в тази песен, не разбирах какво означават думите, но мисля, че е за това да помним старите приятели. И старите гаджета, осъзнавам, слушайки песента и мислейки за онзи имейл, който получих от Себ. Пишеше, че ми пожелава весели празници. Също както миналата година, само че вместо да се разстроя, този път просто се усмихнах и му отговорих: „На теб също“.

Много неща са различни от изминалата година, поне от онова, което си спомням. Не съм съвсем сигурна, защото дневникът ми се затри преди известно време. Нямам представа какво стана и паметта ми е ужасна, но той изчезна горе-долу по времето, когато Фиона се изнесе оттук. Заедно с дневника изчезна и дискът. Кой знае?

Има много неща, които не знам. Например, наистина ли се случи? Нима желанието никога да не съм срещала бившето си гадже наистина бе изтрило нашата връзка? И наистина ли съм се срещнала отново с него, но този път по различен начин? Звучи ми налудничаво. Беше налудничаво. Като гледам сега назад, почти не мога да повярвам, че се е случило, и понякога, само когато заспивам, си мисля, че може би не е — може би съм сънувала, може би съм объркала въображението и реалността.

Освен това знам, че не може да е истина. Не ми трябва дневник, за да докажа на себе си, че нещо се е случило. Просто получих втори шанс за любов по вълшебен начин, но вълшебството бе, че аз бях тази, която се научи да обича. Ужасно срамно е, че научих това прекалено късно. Така че не мога да бъда с Фъргюс.

Звънецът звъни и аз едва не подскачам. О, това сигурно е пицата с четири сирена и чесновото хлебче, които поръчах по телефона. Ура и браво на „Доставки на пици Марио“! Много са бързи!

— Идвам… — викам, местя Флий от скута си, той надава недоволен писък. Бързам по коридора. — Само момент, да намеря портфейла си. — Грабвам чантата, започвам да ровя в нея е една ръка, докато с другата натискам дръжката на вратата.

Отварям, главата ми все още е почти завряна в чантата. Следващия път трябва да направя подплатата от по-светла коприна, тази тъмно синя е прекалено тъмна и нищо не виждам.

— А, ето го! — вдигам глава и размахвам триумфално портфейла си.

На прага стои висока фигура. Забелязвам първо смачканите ботуши, следват дълги крайници, сетне тъмно кожено палто. Гърдите ми се свиват. Някъде вътре мен пулсът започва да бие неравномерно, докато очите ми се взират. Рошава черна коса пада върху лицето и почти скрива очите. Доста по-дълга е, отколкото си спомням.