Александра Потър - Да започнем отначало

Следва мърморене от поздрави, докато една дребна дама със сива коса, събрана на малък кок, и червени устни се появява до нея.

Моментално я разпознавам.

— Вие сте французойката от магазина — възкликвам с радост и скачам, за да я посрещна.

— А вие сте момичето, което купи моята рокля — усмихва се тя. — Quelle belle surprise 55 55 Quelle belle surprise! — „Каква приятна изненада!“ (фр.). — Б.пр. !

Прегръщаме се, сякаш сме стари приятели, свързани с общата ни любов към червената копринена рокля.

— Дядо, това е дамата, за която ти говорих — обръщам се към него аз. — Същата, която имаше онези стари чували, от които направих моята чанта…

Дядо става и идва към нас.

— Enchanté 56 56 Enchanté — „Очарован съм!“ (фр.). — Б.пр. — усмихва се той, докато й целува ръка.

Тя се изчервява.

— Le plaisir est pour moi 57 57 Le plaisir est pour moi — „Удоволствието е мое!“ (фр.). — Б.пр. .

— Ти говориш френски — питам с удивление аз.

— Когато работех на Савил Роу имах няколко клиенти от Париж — обяснява скромно дядо. — Макар да се опасявам, че френският ми е доста ръждясал.

— Нищо подобно — протестира Сесил и аз виждам как дядо изпъчва гърди.

Като ги гледам, чувствам странно леко вълнение. Спирам за миг, изчаквам, какво става, случва ли се нещо тук? Стоя между тях и неочаквано се чувствам много зелена и недодялана, като цариградско грозде.

— О, вие играете скрабъл? — Сесил забелязва изоставената дъска.

— Да, и вие ли играете?

— Малко, като французойка не съм много добра с думите — усмихва се извинително тя и свива рамене. Сетне се навежда и прошепва: — По-добра съм на карти.

Дядо подскача, лицето му излъчва задоволство.

— Като споменахте, имам едно тесте тук. Какво ще кажете за една игра на вист? — обръща се и поглежда другите.

— Стига да ни оставиш да победим — смее се Ерол и Пърл се присъединява към него.

— Ама че смешно — пляска с ръце Сесил.

— Е, значи е решено — обявява дядо и изглежда доволен, преди да погледне към мен. — Но какво ще правим с Тес? — сякаш неочаквано си спомня за мен. — Тя щеше да бъде четвъртият играч.

Само че този път не му се сърдя, нито се притеснявам, че е забравил. Дори съм щастлива.

— Не се безпокой, ще те оставя да играеш, забавлявай се — усмихвам се, целувам го и махам с ръка на другите. — Чао.

Но дядо вече се е навел, разпределя картите със Сесил и двамата се смеят на нещо. Не съм го виждал такъв от смъртта на баба. Усмихвам се на себе си, докато излизам. За първи път не съм тъжна, когато го оставям тук. Това е хубаво чувство.

Докато се прибера в апартамента става късно. Както обикновено в хладилника няма нищо, освен половин изсъхнала пица, която затоплям в тостера е напразната надежда да стане годна за ядене, сетне ритам вратата на спалнята и се отпускам на леглото. Премествам Флий, който се е настанил на възглавницата ми и мяука недоволно.

— Извинявай, приятелче — прошепвам, почесвам го зад ушите и му давам малко трохи от пицата. Той издава още едно тихо мяукане, сетне се свива, пъха опашката под себе си и сега прилича на голям, космат, оранжев кроасан.

Вземам дистанционното, включвам малкия си портативен телевизор и прескачам по каналите, докато дъвча полустудената, полупрепечена пица. Няма нищо, само блудкави сапунки и лоши риалити шоупрограми, и точно когато премислям важния въпрос какво щях да правя без пицата и Флий, които са двата основни стълба в живота ми, и дядо, разбира се, го виждам.

Това е някакво предаване за изкуство и те четат бюлетина с новини за някакъв актьор, който е получил роля в нова болнична драма:

… От рекламата за тоалетна хартия до мечтаната роля…

Застивам и гледам телевизора, докато говорителят продължава.

… един актьор, чиято предишна слава бе свързана с реклама, ще стане новата звезда — красавец в новия сериал в праймтайма „Спешна помощ“, който започва…

На екрана излиза снимка. Боже! Това е Фъргюс. Значи все пак е получил ролята? Нищо чудно, че не беше в офиса си напоследък, сигурно е напуснал куриерската фирма.

— Тес?

Чувам смътно, че вратата се тръшва и гласът на Фиона ме вика, но не мога да отговоря. Гледам екрана като омагьосана.

— Тес, вкъщи ли си? — появява се на вратата на спалнята, едва дишаща и развълнувана.

Все още съм залепена за телевизора и тя също поглежда.

— Това той ли е? — пита след кратка пауза. Разказах й всичко миналата седмица, цялата дълга история с Фъргюс.

Кимам безмълвно.

— Да смятам ли, че не си го чула?