Александра Потър - Да започнем отначало

— Всъщност не знам много за това… — смее се неловко, отбягвайки погледа на старата дама и предпочита да гледа мен. — Е, как ще платите за роклята?

След като купих червената рокля и всички останали чували, напускам магазина и се отправям към къщи. По пътя правя малко отклонение. Всъщност не е отклонение, а по-скоро пълно обръщане на посоката. Завивам по една улица към Шепърд Буш, вървя по паважа, броя номерата на сградите и накрая стигам гази, която търся.

Номер седемдесет и четири.

Адресът на Фъргюс.

С биещо като барабан сърце, спирам пред къщата от червени тухли. Последните няколко дни не съм правила нищо друго, освен да мисля за него. Все още се чувствам ужасно и не го обвинявам, че ми е сърдит, но накрая спрях да се самобичувам. Онова, което направих, може и да изглежда глупаво, но беше с добро намерение и причината бе правилна. И макар да не очаквам да ми прости, искам той да го знае. Трябва да го знае, защото аз се нуждая от това.

Очите ми се плъзгат нагоре по етажите, към неговата квартира на върха. Надявах се да му обясня, когато се появи в офиса тази седмица, но вместо него дойде друг куриер, а когато го попитах къде е Фъргюс, той обясни, че бил нов и нямал никаква представа. Току-що бил нает да доставя и взема пратките ни. Тогава му изпратих имейл и зачаках отговор. Но той не ми отговори. Изпратих му още един. Нищо. Не отговори и на съобщението ми. Нито вдига телефона си, когато му звъня.

Затова сега съм тук, стоя пред апартамента, опитвайки се да събера смелост, да приближа и да натисна звънеца. Такъв поне беше планът ми. Само че продължавам да стоя, чувствам се много по-нервна, отколкото си представях. Той очевидно не желае да ме вижда, нито да говори е мен, нали? Избягва ме и ме игнорира. Което води до въпроса — какво, по дяволите, търся тук? Вероятно ще ми каже да вървя на…

Чувствам как смелостта ми се изпарява. Беше глупава идея. Поредната глупава идея, мисля си. Изглежда съм пълна с такива. Обръщам се и тръгвам обратно, но съм направила само няколко крачки, когато чувам гласа на Фъргюс в главата си: „Никога не е късно да поправиш нещата“.

Колебая се. Какво имам да губя? Отново отивам до входната врата и натискам звънеца. Събирам смелост. Просто трябва да опитам. Дори да затръшне вратата в лицето ми. Трябва да опичам да направя най-доброто.

Само че никой не ми отговаря. Чакам няколко минути, сетне написвам бележка и го моля да ми се обади. Пъхам я в пощенската кутия. Мога само да се надявам, че е бил прав, когато каза, че никога не е късно.

Ето че вече е понеделник сутрин и аз се чувствам добре емоционално и физически. Главата ми е чиста, мислите — също, стаята още по-чиста и се чувствам позитивно настроена. Което е добре, защото трябва да се настроя за купон.

Тъй като сър Ричард все още е в Индия, а прощалното парти наближава, прекарвам остатъка от седмицата в последни приготовления, така че всичко да бъде наред. След случката с визата, промених начина си за напомняне и сега си правя списък, в който отбелязвам какво е свършено с чавка. Балони? Чавка . Огромен плакат, на който пише „Щастливо пенсиониране, сър Ричард“? Чавка . Кетъринг с органична, натурална храна? Чавка . Алкохол? Е, това поне е лесно. Чавка .

Целият работен колектив е развълнуван. Макар да са тъжни, защото ще останем без нашия многообичан шеф и не се знае кой ще го замести, това е възможност за момичетата да облекат новите си рокли с пайети, на момчетата да се опитат да впечатлят с танцови умения и на всеки да пие безплатно за сметка на компанията. Аз? Аз просто искам всичко да мине гладко.

До момента, в който изключвам компютъра си в петък вечерта, всичко в списъка ми със задачи е изпълнено и отбелязано с чавки, дори не само с една, а с по две. Този път никакви рискове. Сър Ричард ще се прибере тази вечер — той смени полета си, защото имаше още няколко срещи в Делхи, една кола ще го вземе от Хийтроу и ще го докара направо на партито. Така че няма място за грешки — всичко трябва да бъде наистина перфектно.

И ще бъде, уверявам себе си, като пускам радиото, за да се успокоя и да ми се вдигне настроението. Аз съм в спалнята си, приготвям се за празненството. Поканих и Фиона, тъй като тя обожава купоните, а и предпочитам да не ходя сама. Всъщност дори не се наложи да я моля. Съгласи се веднага, като каза, че искала да говори е мен за нещо и това щяло да бъде удобен случай.

Спомням си как преди няколко дни, когато тръгвах за работа, спомена нещо, а езикът на тялото й и това, че избягваше да ме погледне в очите, подсказваха, че става дума за нещо важно и съдбовно. Предполагам, че веднага трябваше да я попитам за какво става дума, къде и кога, но да си призная, не исках да знам. Само да не е продала апартамента, боже! Тогава ще се наложи да се изнасям! А моментът не бе никак подходящ, тъй като след по-малко от две седмици ще съм безработна. Но нали лошите неща винаги вървят по три? Без гадже, без работа и накрая без дом?