Александра Потър - Да започнем отначало

Да ви кажа честно, скуката е недооценена. Понякога в живота трябва да си леко отегчен, да събереш мислите си, без някой да те бута или заслепява, да ти връзва очите и да обръща света наопаки. Всички ти казват, че промяната е хубаво нещо, но точно сега бих могла да се справя с известно количество скука, благодаря много.

Така, придържайки се към темата за скука и досада, решавам да прекарам уикенда в тотално почистване на стаята си. От новогодишната вечер съм оставила нещата на произвола на съдбата: събрали са се тонове пране, което трябва да се изпере, една купчина за гладене, гардеробът ми е пълен с дрехи, които никога не обличам…

Отварям вратата му, гледам и не вярвам на очите си. Аз ли съм тази или някой друг, който не е обличал поне 75% от дрехите си?

Часът е осем в събота сутринта, а аз вече съм станала, пила съм кафе и ровя сред закачалките, откривайки неща, които не съм вадила от години, ако ли не никога. Това е, край. Никога повече няма да си купя нищо, казвам си назидателно и строго, с ръце пълни е дрехи, които пъхам в една торба за благотворителния магазин. Виж! Погледни! Все още има дрехи, които си стоят с етикетите! Мръщя се и отмествам очи. Добре, какво друго трябва да си отиде? Оглеждам стаята и погледът ми пада върху книгата на Обама, която лежи на бюрото, непрочетена. Поправка: която никога няма да бъде прочетена .

Е, тя може би ще промени нечий живот, мисля, като я прибавям към купчината дрехи с чувство на облекчение и задоволство. О, я виж, тук е и бельото, което Себ току-що ми купи. Гледам в хартиеното пликче — прашки с диаманти. Вдигам ги между палеца и показалеца си, като прашка за стрелба. Само при мисълта къде щеше да попадне диамантът, очите ми се навлажняват. Слава Богу, това никога няма да стане.

Торбата вече е толкова пълна, че вземам една стара картонена кутия и пускам прашките в нея, при книгата на Обама, после започвам да се оглеждам в търсене на други неща за изхвърляне. А, ето това — парчето дърво, което взех, когато ходихме на плажа. Може някой да го хареса. Слагам и него в кутията, замислям се…

Обикалям стаята с кутията в ръка, събирайки различни дреболии и предмети. Върху тоалетната масичка забелязвам корковата тапа от бутилката червено вино до гривничката от концерта; близо до камината има кутийка кибрит от Мала , едно от перцата за китара на Себ също отива в кутията, заедно с талона от уроците по сноуборд… А какво е това в джоба на джинсите ми?

Изваждам билетите, с които ходихме да гледаме „Междузвездни войни“ и ги хвърлям в кутията. Какво друго липсва? О, да, снимката от сватбата. Отивам към гардероба, опипвам джоба на сакото си и вадя няколко стари конфети и снимката, на която сме със Себ. Оставям я в кутията. Това е. Това е всичко.

Гледам съдържанието. Колко смешно. Точно каквото бе и преди. Както първия път, когато се срещахме. А може би не — защото сега, когато гледам всички тези спомени, не се чувствам тъжна, нито съжалявам, нито съм сантиментална. Напротив, вместо това просто си спомням с каква досада и отегчение изгледах „ Междузвездни войни“ , да не споменавам за цялата колекция от 6 филма след това, как на оня концерт трябваше да напъхам слушалките в ушите си толкова навътре, че не успах да ги извадя на връщане и не чух нито дума от онова, което той казваше; колко нещастни бяхме на сватбата и затова изглеждаме така и на снимката.

Спомням си как хвърлих обратно букета и изражението върху лицето на булката…

И неочаквано, не знам откъде, в мен избухва смях, после още и още, докато очите ми се пълнят със сълзи, които се стичат по лицето ми, докато умът ми блуждае между всички различни спомени, свързани един е друг.

Ти беше сред тях. И аз бях. Два пъти .

Чак когато най-накрая успявам да избърша сълзите си, изваждам книгата и прашките. Те могат да отидат за благотворителност. А останалото? Останалото — в кофата за боклук. Както казах, в края на краищата това е само боклук.

След няколко часа разчистване резултатът е три големи торби и две картонени кутии. Най-накрая свършвам и влача всичко към магазина. Всъщност трябва да го направя на няколко курса, така че когато оставям на земята и последния чувал, се чувствам напълно изтощена.

От своя страна, жената, която държи магазина, е въодушевена.

— Толкова мноооого ви благодаря, и всичко е тоооолкова прекрасно — гука тя, суетейки се сред купчините дрехи и веднага започва да ги сортира по цветове. — О, тази жилетка ми харесва!