Александра Потър - Да започнем отначало

Поглеждам и виждам, че държи красива блуза от мохер е три четвърти ръкави и седефени копчета, и чувствам съжаление. Винаги се случва така, когато раздавам разни неща. В мига, в който някоя дреха вече е в благотворителния магазин, се случва нещо странно. Неочаквано започвам да я обичам отново и не мога да живея без нея.

Колко жалко, че няма еквивалент на благотворителна торба за хора. Така бихме могли да спасим много връзки в опасност: просто хвърляте партньора в торбата и в последния миг: хей, я чакайте, отново се влюбвате в него.

— Извинете, може ли да оставите тази работа за после… когато си отида… — моля, чувствайки се неудобно.

Тя спира, като държи жилетката до гърдите си.

— О, напълно разбирам — съгласява се, сетне снижава гласа си и казва тържествено: — Някоя вещ може би навява скъпи спомени, нали?

— Да — кимам, опитвайки да се засмея.

Звънчето на вратата звъни, прекъсва ни и в магазина влиза една дребна, сивокоса жена. Едва ли е по-висока от метър и петдесет, но влачи чанта на колелца, голяма почти колкото нея.

— О, моля, позволете, дайте на мен — вика продавачката, тича и държи вратата отворена. — Аз ще взема това…

— Non, non — отвръща жената със силен френски акцент. — И аз мога, добре съм. — Поглежда към мен и ми смигва. — Може да съм стара, но съм във форма. Като отлежал ликьор.

Засмива се весело, показвайки два реда малки, перфектни зъби, които, както забелязвам, са си само нейни. За някой на нейната възраст, това си е направо удивително, но пък тя не е типичната жена. Облечена е в черно, с яркочервено червило, а косата й е свита елегантно в малко кокче. Тя цялата е символ на елегантността.

— Донесох някои неща. — Отваря своята чанта на колеца. — Очевидно не е измъчвана от други мисли като мен, и започва да вади всичко върху тезгяха. И тогава виждам брашнения чувал.

— О, те са били ваши! — значи това е мистериозната френска дама, за която бях чувала.

— Oui , — кима дамата — имам още много. — Рови в чантата и изважда цялото й съдържание.

— Уха! — издавам възглас на задоволство. — Откъде идва всичко това?

— Оттам, където живях като малко момиче, една ферма във Франция… — Тя се усмихва на спомена. — Запазила съм толкова много неща, но сега се местя. Децата пораснаха и всеки пое по пътя си, съпругът ми почина, а къщата ми е много голяма.

— О, съжалявам.

— Non — клати глава тя. — Той беше болен, така е по-добре. Животът е като танц. Такова забавление, но когато си уморен, забравяш стъпките… — тя отново млъква и свива рамене. — Тогава е време да си починеш.

Докато говори за танци, си спомням за червената рокля и поглеждам към щендера с рокли. Дамата проследява погледа ми.

— Трябва да я пробвате.

— О, аз съм много по-едра — протестирам.

— Глупости! — тя клати малката си, приличаща на птица главица и с изненадваща пъргавост прекосява магазина и откача роклята от закачалката. — Свалете палтото.

Не съм свикнала непознати френски старици да ме командват, но безропотно правя каквото ми нареди.

— Това е коприна, погледнете как пада. — Като я слага върху ръцете ми, започва да нагъва плата около мен е умението на шивачка. — На мен ми беше малко дълга, такава бе модата през петдесетте… но на вас — parfait !

Отстъпва със задоволство назад и двете гледаме отражението ми в огледалото отсреща. Дрехата е върху джинсите и тениската ми, а аз съм обута със старите си маратонки, косата ми е небрежно вързана на опашка, но сякаш става магия и всичко изчезва.

Единственото, което мога да видя, са диплите и гънките на приятната яркочервена материя, която мирише на парфюм и на отминали дни, и за един кратък, прекрасен миг сякаш се пренасям в Париж през петдесетте години — дансинг, свещи, оркестърът свири…

— Всичко, от което се нуждаете сега, е някого, с когото да танцувате — кима й продавачката в магазина.

Връщам се от Париж и виждам, че съм в „Оксфам“ в Хамърсмит, а Риана пее по радиото.

— Да… — кимам, чувствайки се леко объркана.

— Сигурна съм, че има много мъже, с които да танцува — смее се старата дама, обръщайки се към продавачката. — Спомняте ли си, когато бяхте млада? Имаше толкова много мъже, nest pas ?

Продавачката почервенява от предположението до корените на косата си, защото без съмнение е прекарала младостта си, заета с църковна благотворителност и разпродажби. Макар че имат разлика поне двайсет години, съвсем очевидно е, че тя не се е радвала на същата популярност сред противоположния пол, както французойката със своето ярко червило и червена рокля.