Александра Потър - Да започнем отначало

— Само че сега най-накрая разбрах, че съм достатъчно добра — казвам уверено и, чувайки гласа си да го произнася високо за пръв път в живота си, неочаквано разбирам, че е истина. — Аз съм повече от достатъчно добра и няма нужда да се променям. Просто трябва да приема и да обичам себе си, такава каквато съм. Защото как мога да очаквам някой да ме обича, когато аз не се обичам? Някой да мисли, че съм достатъчно умна, талантлива или красива, ако аз не мисля така?

Но той не ме слуша. Той не иска да слуша.

— Има ли някой друг? Това ли е причината?

Все едно удря по тенекия — всичко в мен зазвънява, всяка клетка в тялото ми подскача.

— Не, разбира се, че няма! — отговарям ядосано, но мисълта ми ме предава, защото моментално се сещам за Фъргюс.

Все още не съм се чула е него. Той беше толкова сърдит и разстроен, че сигурно няма да ми прости, особено сега, след като знае, че вече съм прочела имейла, който бе изпратил на „Сара“. Гърдите ми се стягат. Все още не мога да повярвам, че е изпитвал такива чувства. Нямах никаква представа, ей, богу!

Макар че…

Споменът се събужда и изплува в ума ми — двамата седим на терасата, снежинките летят над главите ни, дъхът ми спира… в мен гори някакво чувство за вълшебство, очакване и още нещо… само че не мога да го определя. Няма значение. Каквото е било, вече го няма.

— Не, няма друг мъж — повтарям тихо.

За няколко минути никой не помръдва, не говори и настъпва неудобна тишина. Чувам тихото жужене на хладилника, капките от крана на чешмата, приглушения звук на самолет високо над нас.

— Сигурна ли си, че не е заради уикенда във Франция? — пита след малко той. — Защото Крис ми спомена нещо за джакузито…

— О, Себ, моля те — въздъхвам и той млъква. — Повярвай ми, няма нищо общо с уикенда, с джакузито, или с теб… Никога не е имало връзка е теб, а е мен. — Гласът ми омеква, отивам и сядам до него на дивана. — Ти си страхотен, но аз не съм твоето момиче.

— Не, ти не мислиш така, просто го казваш — той вече говори високомерно. Първоначалното му изумление и обида са се превърнали в раздразнение. Скръства ръце и се обръща към мен. — Това е нещо, което човек казва, когато се разделя с някой.

Уцели в десетката. Доколкото си спомням той каза почти същите думи, когато скъса с мен.

— Не, Себ, ти не ме слушаш. Аз наистина мисля така — повтарям отново. — Ти обичаш спорта, тичането и фитнеса, а аз обичам да се излежавам на дивана и да гледам „Х-фактор“ .

— А военния фитнес? — пита, сякаш ме е хванал натясно.

— Ходих един-единствен път и разтегнах сухожилие.

— Но нали тичаше!

— Не аз, ти тичаше! Аз само се преструвах. Тичам единствено, за да хвана автобуса! — правя пауза и изчакам изражението му. Най-накрая признах коя съм и пред двама ни.

— Аз съм момиче, чиято любима храна е обикновен стар фасул с препечен хляб, и ако не навия три будилника и два часовника, винаги закъснявам…

Той се опитва да каже нещо, но аз не му позволявам.

— Да, наистина… аз обичам да слушам АББА, а не независими групи, които ми звучат еднакво, аз нося старомодни ластични сутиени и удобни шорти.

Той пребледнява.

— Аз съм момиче, което успя да прочете само три страници от книгата на Обама, преди да осъзная, че тя няма да промени живота ми и че предпочитам да чета списание „ОК“, където да гледам целулита на знаменитостите и звездите по бикини.

— Ккк-какви знаменитости?

— И моят любим филм не е „Междузвездни войни“, а „Мръсни танци“. Или някой с Джони Деп.

Той ме гледа с ужасени ококорени очи. Все едно току-що съм казала, че съм извънземно, долетяло от космоса.

— Но много двойки имат различни интереси — казва най-накрая, когато успява да проговори. — Противоположностите се привличат, не помниш ли?

Усмихвам се.

— Знам, и аз мислех същото, но се оказва, че е нещо повече, Себ. Ние не сме просто противоположности, ние сме напълно различни, вярваме в различни неща… — Сещам се за дядо и как стояхме днес следобед в гробищата. — Например аз вярвам в брака. Вярвам, че човек се влюбва в някого, който го кара да се чувства най-щастливият на света, вярвам в това да дадеш обет на този човек пред целия свят, и да извървиш това лудо, диво и прекрасно пътешествие, наречено живот, заедно е него… — Правя пауза, като си спомням погледа в очите на дядо, докато говореше за баба. — И не мисля, че има нещо, което искам повече от това да се омъжа за някого, който петдесет години ще ме обича заради самата мен, с брадавиците и пъпките, и недостатъците, и кусурите, а аз ще изпитвам същото към него.