Александра Потър - Да започнем отначало

— Е, хайде, казвай каква е тайната! — питам, отваряйки широко вратата.

Само че не е Фиона, а Себ.

— Аз нямам тайни — отговаря той и изглежда леко объркан.

— О, извинявай… мислех, че е съквартирантката ми Фиона — започвам да обяснявам. — Тя току-що излезе.

— Знам, срещнахме се отвън — усмихва се той. — Тя ме пусна във входа.

— Аха, ясно, разбрах… — кимам, чувствайки се неловко. Това посещение е съвсем неочаквано. Не сме се виждали, откакто се върнахме от малката ваканция във Франция, и появата му ме хваща неподготвена.

— Е, няма ли да ме поканиш вътре? — пита той.

Осъзнавам, че все още стои на прага.

— А, да, разбира се… влез. Точно си правя чай. — Отстъпвам и му правя път да мине.

— Опитвах се да ти се обадя цял ден, но телефонът ти е изключен — казва той, затваря вратата зад себе си и ме следва до кухнята.

— Бях с дядо, ходихме на гроба на баба.

— О, съжалявам. — Поглежда ме със състрадание.

— Няма защо да съжаляваш — осъзнавам, че се усмихвам, защото този следобед беше хубав, а не тъжен. — Отидохме там да празнуваме.

— Как така да празнувате? — пита сконфузено той.

— Днес имат годишнина от сватбата — обяснявам. — Били са женени петдесет и седем години.

— Уау! Това си е повече от доживотна присъда! — очаква от мен да се разсмея на шегата му за брака.

Преди сигурно щях да се присъединя към смеха му, но този път не го удостоявам с внимание и се обръщам към чайника.

— Чай или кафе? — питам и сменям темата на разговор.

— А какво ще кажеш за „личи мартини“ вместо това?

Свалям две чаши от таблата и го гледам, без да реагирам.

— Хайде, да отидем на вечеря в Мала ! — той взема чашите от мен и ги връща на местата им. — Направо бих убил за лютите нудълси по сечуански. А ти?

О, мили боже, не! Нали точно тези нудълси за малко не ме убиха! Никога вече!

— Всъщност не съм гладна, ядох с дядо. — Вземам отново чашите.

— Е, добре. — Той изглежда леко изненадан от липсата ми на ентусиазъм. — Какво ще кажеш за едно кино тогава? Има един нов 3D филм, фантастика с Уил Смит…

— О, не, благодаря — клатя глава. — Нямам настроение да излизам.

— В такъв случай, можем да останем тук…? — той приближава, плъзва ръка по талията ми и започва да целува врата ми. — Всъщност съм ти донесъл един малък подарък… Вади от джоба си малко розово-черно пликче с логото на „Агент Провокатор“ 53 53 Фирма за скъпо дамско бельо. — Б.пр. и го разклаща пред мен. — Представих си как ще облечеш онова, което е вътре — шепне горещо и страстно в ухото ми.

— Не знам, всъщност нямам настроение — чувам се да казвам аз.

— Хайде де, ще бъде забавно…

— Наистина съм уморена…

— Би могла да направиш онези удивителни неща с езика си…

— Себ, престани! Не искам! — избухвам. Изведнъж нещо в мен се къса и аз рязко се отдръпвам, а емоциите изскачат като тапа от бутилка. — Не искам да правя нито едно от тези неща!

На лицето му е изписан шок.

— Защо? Какво не е наред?

Засрамена от избухването си, опитвам да се съвзема. Отново аз и моята голяма уста! Защо избухнах така? Поглеждам го и изпитвам неочаквано състрадание. Той е напълно объркан.

— Извинявай… не исках да избухвам… — Опитвам да обясня, изпълнена с вина. — Нали разбираш, просто…

— Заради сноуборда ли? — прекъсва ме той.

— Какво? Не! — възкликвам.

— Не бива да се тревожиш, че съкрати кратката ни ваканция. Бях купил и за двамата сезонни карти с намаление!

Боже! Гледам го и застивам от ужас. Не знам какво да кажа. Но в същото време знам, че трябва да кажа нещо. И не просто за сноуборда, а за всичко. Събирам цялата си смелост и се опитвам да измисля начин да му обясня. Той изглежда така доволен от себе си, че няма лесен начин.

Значи ще действам направо.

— Себ, аз мразя да карам сноуборд.

— Какво? — той сбръчква чело, все едно не е чул добре.

— Мразя люта храна. Не мога да я ям. Всъщност мисля, че съм алергична към чили.

— Но аз… не разбирам. Ти каза, че я обичаш. Ти ми каза, че обичаш всички тези неща. — Клати глава, все едно има вода в ушите.

— Не обичам фантастични филми. Никаква фантастика.

— Не обичаш?

Сега аз клатя глава.

— Не! Да ти кажа право, смятам ги за безумно досадни. Всъщност ги намирам за скучни. Ужасно скучни. Всички тези смешни костюми и космически кораби, които изглеждат като направени от бутилки за миене на чинии „Вълшебна течност“…

Веднъж започнала, не мога да спра. Сякаш в мен е имало едно малко килерче, в което съм скрила себе си, истинската аз, и през последните няколко седмици съм тъпчела истинските си чувства, опитвайки се да ги накарам да изчезнат. Трупала съм мнението и мислите си на такава огромна купчина, че повече не е останало място. А сега някой е отключил вратата и те излизат на тумби, изливат се като стремителен порой, като водопад.