Александра Потър - Да започнем отначало

О, боже, бях забравила за това.

— Да, има нещо, което трябва да ти кажа — признавам аз.

— Чакай, чакай, аз съм по-бавен и те спъвам… — намига той, преди да насочи вниманието си към алеята. — Няма какво да обясняваш. Просто съм щастлив, че си намерила някого.

— Да, точно там е въпросът — опитвам отново. — Разбираш ли, имаше леко недоразумение заради Филис…

— Тя пак ли се меси? — мръщи се той.

— О, не бъде лош! Филис е много мила дама — мъмря го аз. — И те харесва — добавям, подкачайки го.

— Остави! Тя харесва всички мъже — пуфти недоволно той. — През уикенда я хванали в стаята на Били Ротман.

— Е, и какво?

— Ами, не са играли скрабъл — казва многозначително, като поглежда косо към мен над очилата си.

— Не може да бъде! — възкликвам аз. Да не повярваш. Но трябва да призная, че тайно съм силно впечатлена. Та тя трябва да е над 80! Говорим за момичето Сила 51 51 Комикс-героиня от 1976 г. — Б.пр. !

Продължаваме да вървим. Звукът от стъпките ни отеква по каменистата алея. Влизаме през желязната врата в малко гробище. Хубаво е тук. Прекалено често гробищата са потискащи и депресиращи, тъжни и пусти, всички тези мраморни паметници и пластмасови цветя, но това е заобиколено от дървета и е близо до реката.

— Хайде, миличка, кажи ми, какво е направила Филис този път? — пита дядо след кратка пауза. — Надявам се, че не е причинила някакви неприятности между теб и новия ти приятел.

— Не… не, въобще не. — Клатя глава и се чудя как да му обясня за мен и Фъргюс.

Няма лесен начин, затова решавам да карам направо.

— Защото не съм те виждал толкова щастлива от много време, скъпа — изпреварва ме той, преди да съм казала нещо, — а и всички в онази стая успяха да видят какво чувства той към теб.

Гърдите ми се стягат.

— Нима?

— И какво чувстваше ти?

— Какво?

— Не се заблуждавай, че би могла да го скриеш от мен — подсмихва се той, тълкувайки неправилно моето вцепенено и удивено мълчание за потвърждение. — Не можеш да скриеш чувство като това. Аз го познавам, то е същото, което изпитвах към баба ти.

— Знам, но… — Изнервена, отварям уста да отрека, да му кажа, че е сгрешил, че е възприел погрешно нещата, но не мога да нараня чувствата му или да го разочаровам, не и днес… но не само заради това. Има и нещо друго, което ме спира. Препъвам се, опитвайки се да осмисля обърканите си емоции, докато искрата на съмнението припламва и запалва нещо дълбоко заровено в мен, за което не знаех, че е там. Което не исках да призная, че е там. Чувството, че може би той не греши. Наистина имах чувства.

— Ето, че стигнахме!

Поглеждам и виждам, че спираме пред малка, проста надгробна плоча, на която пише:

Енид Конъли

1930 — 2007

Обичана съпруга, майка и баба

Телата ни може да не са вечни, но любовта е

Чела съм тези думи много пъти, но те все още образуват буца в гърлото ми.

— Тя ми липсва — казва тихо дядо.

— Знам. — Посягам към ръката му и я стискам силно.

Помагам му да постави цветята на гроба. Яркожълтите хризантеми стоят гордо изправени във вазата, както ги обичаше баба, след което за няколко минути оставаме двамата, хванати ръка за ръка, потънали в собствените си мисли и спомени. Толкова често в живота трябва да търсим точните думи, да казваме точните неща, но има мигове, когато думите не са необходими. Няма нужда да казваш нищо. Просто трябва да чувстваш.

След малко той вади копринена носна кърпа и попива очите си.

— Добре, достатъчно, стига тъжни мисли — казва и се опитва да се усмихне. — Тук сме, за да празнуваме.

— Точно така — кимам и аз, и преглъщам бузата в гърлото си. — Защо мислиш, че съм обула тези обувки? Ще си счупя краката с тях…

Той се смее благодарно на лошата ми шега.

— И това не е всичко… — Свалям сака от рамото си, бъркам вътре и изваждам бутилка и две пластмасови чаши.

— Какво е това? — пита той.

— Шампанско, разбира се. Какво друго пием на годишнина от сватбата?

Лицето му светва от изненада и задоволство.

— Какво щях да правя без теб?

— Там е работата, я! — отвръщам, махам фолиото и внимателно свалям тапата. — Опасявам се, че никога няма да разбереш, тъй като няма да се отървеш от мен.

Тапата издава характерния си звук и отеква в тишината на гробището.

— Хей, Огнената Нора 52 52 Предположение за произход на израза от „Кървав ужас“ или „Огнен ужас“, но първият и последният звук на horror (ужас) са отпаднали и се чува като Нора. — Б.пр. , ще ни арестуват — подскача той.