Александра Потър - Да започнем отначало

Никога не съм го виждала такъв и чувствам, че очите ми се замъгляват от сълзи, но не мога да ги пусна да текат. Трябва да обясня, да го накарам да разбере.

— Приятел, който не иска да те заболи — отговарям, преглъщам с мъка и се опитвам да успокоя бурята от чувства, която заплашва да ме удави. — Когато публикува обявата в „Прекъснати връзки“ и никой не ти отговори, не можех да понеса да те гледам толкова тъжен и отчаян. След това трябваше да отидеш на прослушването, ти си толкова добър актьор, а непрекъснато говореше, че ще те отхвърлят, че няма да те вземат… — Гласът ми трепери и заглъхва, но се опитвам да го върна и да продължа. — … Просто исках да ти вдъхна някаква увереност, исках да ти дам тласък, да те накарам да осъзнаеш колко страхотен и талантлив си…

Поглеждам към него, но той е забил поглед в паважа, със стиснати зъби.

— Затова си помислих, че ако ти пиша и се престоря на нея… — Трепвам. Навремето това ми изглеждаше добра идея, но сега, когато я произнасям на глас, ми се струва безумно глупава и безсмислена. — Мислех, че бих могла да те ентусиазирам, да те накарам да повярваш в себе си…

— Не ме покровителствай — поглежда ме той, а по лицето му е изписана наранена гордост.

— Не го правя! Ти приемаш всичко за неперспективно, преиграваш.

— Аз ли преигравам? — пита подигравателно той и аз се сепвам.

— Фъргюс, нямах предвид…

О, боже, какъв е смисълът? Вдигам ръце и закривам лицето си. Вместо да поправя нещата, само ги влошавам. Това е като автомобил без управление, без спирачки, който не знаеш как да спреш.

Но трябва да опитам.

— Не исках да те боли, не исках да бъдеш наранен — казвам, свалям ръцете си и го поглеждам в очите. — Знам, какво е да бъдеш отхвърлен.

— Да бе — зъби се той. — Как би могла да знаеш какво е да бъдеш отхвърлен?

Млъквам. Не мога да му кажа. Не мога да му кажа за Себ, не за друго, просто няма да ми повярва.

— Аз… не мога да обясня…

— Тогава е смешно.

— Но е истина, изпитвала съм го и ти трябва да ми повярваш — моля се и преглъщам сълзите си.

— Да ти повярвам? — вика той презрително. — Защо трябва да ти вярвам? Дори ти не си вярваш!

Обвинението му ме изненадва.

— Работиш канцеларска работа, която не харесваш и не си добра, само защото не ти стиска, нямаш смелостта да повярваш, че имаш талант, да следваш мечтите си, поне да се пробваш в онова, в което си добра…

Гледам го онемяла.

— Видях чантата при дядо ти. Беше удивителна! Имаш талант, а си губиш времето и го прахосваш, защото не ти стига кураж да повярваш в себе си, защото мислиш, че не си достатъчно кадърна…

— Кой го казва! — отвръщам ядосано, като неочаквано намирам гласа си. — Ти не вярваше в себе си преди прослушването, ти не смяташе, че си достатъчно добър.

— Но все пак отидох, нали? — спори с мен той. — Все пак се опитах.

— Защото аз ти изпратих имейла — отговарям разпалено.

— О, моля те, не си прави илюзии. Така или иначе щях да отида. Мислиш, че не съм свикнал да ме отхвърлят? Щях да опитам, защото ако не опиташ, значи си се провалил предварително. — Млъква, приглажда с ръка косата си, която е залепнала по лицето му от дъжда, сетне ме гледа настойчиво. — От какво се страхуваш толкова, Тес? Защо се страхуваш да бъдеш себе си?

— Не се страхувам от нищо — отвръщам разпалено.

— Затова ли през цялото време се преструваш, че си някой друг? — той ме гледа в тъмната улица, а веждите му се вдигат въпросително. — Мислех, че аз съм актьорът.

Кой знае как и кога разговорът се бе обърнал и сега фокусът е насочен към мен, а това не ми харесва.

Не знам за какво говориш.

— Нима? Филмът? Концертът? — пита заядливо и предизвикателно той. — А сноубордът?

Неочаквано си припомням всичките ни разговори: когато търсих диска на „Междузвездни войни“ и той ми помогна да го намеря, аз признах, че не харесвам фантастика; когато казах, че ще слушам със слушалки независимата група на Себ, защото всъщност обичам ретро музика и той ме накара да се смея с песента на „Ноланс“; колко щастлива бях, когато получих писмото му, докато седях самотна в онова интернет кафе в Шамони, обадих се и чух гласа му, уверявайки го колко добре се чувствам.

— А аз си мислех, че Сара бе фалшивата — казва с горчив смях Фъргюс.

— Аз не съм фалшива! — крещя. — Ти не знаеш за какво говориш! — но дори да отричам, знам, че той произнесе на глас нещо, което не искам да чувам — произнесе моите съмнения, които растяха, а аз не исках да си призная.