Александра Потър - Да започнем отначало

— Мога и сама, имам две ръце.

— Ами ако искам и солени фъстъци?

Започвам да се смея.

— Добре, предавам се. — Двамата с мъка си проправяме път към бара. Боже, наистина е претъпкано.

— Между другото, със Сара всичко свърши…

— С кого? — забелязвам празно място и бързо се вмъквам в него. — О, твоята пропусната връзка, разбира се. — С кризата около визата напълно бях забравила за нея, но сега се сетих.

— Тя ми писа, че плановете се променили в последната минута и че моментално заминава за Тайланд. — Пъхайки се до мен, Фъргюс обръща лице. — Каза още, че нямало да ми праща повече имейли, тъй като в резервата за слонове нямало интернет, нямало телефон, нямало дори обикновена поща. Абсолютно нищо.

Това беше текстът на моя последен имейл и, колкото и да се страхувах, че ще го нараня дълбоко, трябваше да го напиша. Нямах друг избор.

— Това си е чист мързел — успокоявам го аз. — Не го приемай лично. Не си виновен ти, просто моментът не е подходящ.

Той кима замислено.

— Май си права — съгласява се тихо.

— Не знаеше ли? Ние, жените, винаги сме прави — опитвам се да вдигна настроението му.

Успявам. Изражението му се променя и той се засмива гласно. Като го чувам, ме обзема огромно облекчение. Въпреки опасенията ми, накрая всичко се нареди. Сър Ричард отива в Индия и спасява компанията, а аз спасих Фъргюс от разбито сърце. Всичко е добре, когато завършва добре.

— Да ти призная истината, тя ми направи голяма услуга — казва неочаквано той.

— Услуга? — чудя се за какво говори. — Как?

Той дъвче замислено долната си устна.

— Не ме разбирай погрешно, когато Сара ми писа за пръв път… не можех да повярвам, че отговаря на моята обява. Какъв късмет! Мислех си, че това е съдба, а след това, когато писа, че заминава за Тайланд… ами, признавам, че бях объркан… — Той спира смутено и въздиша. — Но откакто публикувах съобщението в „Пропуснати връзки“, се случиха толкова много неща, а благодарение на нея осъзнах, че не бях честен със себе си, и с нея…

Изчаквам минута. Наблюдавам го, чувствайки се неловко. Мислех, че знам какво мисли той, но сега, докато седя тук, изведнъж ми хрумва мисълта, че може би съм грешила.

— Така ли? — питам, без да съм особено сигурна.

— Да — признава той, като клати глава. — Не бях честен, а тя не го заслужава. Сара беше откровена с мен и аз исках да бъда такъв с нея. Да й обясня всичко. Поради това й писах за последно.

Замръзвам. Писал ми е!

— Кога? — опитвам се въпросът да звучи небрежно, но мозъкът ми ще избухне. Не съм получила писмото му! Кога го е пратил? Какво е написал в него?

Той свива рамене.

— О, точно преди да те видя в офиса…

Ето защо не съм го получила. Бях прекалено заета и отчаяна заради проблема е визата на сър Ричард. Сигурно все още си седи във входящата ми поща. Непрочетено . За част от секундата се сещам, че трябваше да послушам Себ, който толкова пъти ми каза да си купя айфон. Сега щях да изтичам в тоалетната и да прочета имейлите си, вместо да седя и да се чудя защо, за бога, трябва да ми благодари и какво трябва да ми обясни.

— Но, както и да е, всичко е минало. Никога повече няма да я видя — казва и маха с ръка Фъргюс. — Така че, хайде, кажи какво да бъде? Още вино?

— Ммм… да, моля… — усмихвам се, като изтривам съмненията и ги замитам под килима. Той е прав, всичко е в миналото. За какво трябва да се тревожа?

— Дойде и нашият ред — усмихва се весело той и се обръща към барманката, преди да извика: — Боже, това не е възможно!

Гледам Фъргюс, чиято усмивка замръзва, сетне поглеждам накъде гледат очите му.

И сякаш някой пуска нещо много тежко върху гърдите ми.

Защото…

О, боже, не може да бъде…

Може .

Пред нас, в другия край на бара, седи тя.

Момичето от кафенето .

За миг всичко спира. Сякаш съм натиснала бутон „пауза“ на дивидито и всичко замръзва. Времето спира и аз имам странното усещане, че съм излязла от тази сцена, че гледам отгоре и виждам невероятното стечение на обстоятелства, невероятната върволица от събития, които трябваше да се случат, и които не сме в състояние да предотвратим. Задържам дъха си. Удължавам тази част от секундата, която разделя живота на „преди“ и „след“.

Сетне неочаквано някой натиска бутона и действието продължава.

И, разбира се, настъпва катастрофата.

— Сара!

— Фъргюс, почакай — но преди да успея да го спра, той вече застава пред нея. Втурвам се към него.

— Мислех, че съм те загубил! Мислех, че вече си заминала!