Александра Потър - Да започнем отначало

Двамата стоим известно време и мълчим под светлината на уличните лампи, дишаме тежко, а дъждът прониква през дрехите ни. Във въздуха тежат обида и гняв, плътни и тежки като дим, и издигат помежду ни невидима стена. Толкова близки преди малко и толкова далечни сега.

— Сигурна ли си, Тес? — пита накрая след дългата пауза той. — Защото аз не съм. Мислех, че те познавам, истинската, тази, която бе под всичко останало, но сега не мисля така. Не знам кое е истинско и кое не. — Поглежда ме право в очите. — А ти познаваш ли себе си, Тес?

Когато очите ни се срещат, виждам в тях нещо, което кара сърцето ми да се свие болезнено. Разочарование. Сетне той се обръща и се отдалечава. Само че този път аз не викам след него. Късно е. Стоя под дъжда и гледам фигурата му, която постепенно се смалява, размазва се от светлините на колите, докато накрая изчезва от погледа и от живота ми. Край. Няма го.

Когато най-после се прибирам вкъщи, апартаментът е студен и празен. Фиона е оставила бележка, че излиза с Талула на курс, а аз съм уморена и мокра, затова вземам душ, и сетне си лягам с Флий и лаптопа.

И тогава намирам имейла.

След онова, което се случи, напълно бях забравила за него, но сега го отварям с натежало сърце:

Скъпа Сара,

Благодаря, че бе така честна с мен. Сега и аз искам да бъда честен с теб. Когато те видях за пръв път в кафенето, си помислих, че изглеждаш възхитително и не можех да престана да мисля за теб. Всъщност бях обсебен. Не по страшния маниер на преследвача, а в смисъл че „не можех да мисля за нищо друго“.

Но сега осъзнавам, че го направих, за да престана да мисля за някой друг. Да се опитам да спра и да не се влюбвам в нея. Не беше нарочно, макар че сигурно ще си помислиш това — тогава дори не осъзнавах какво правя. Но така или иначе не се получи. Да си призная, имаше обратен ефект.

Разбираш ли, по някакъв странен начин, „едно пропуснато обвързване“ ме накара да видя дълбоката връзка, която вече имах, да приема факта, че съм влюбен в друга жена. И това момиче е приятелката ми Тес. Работата е там, че тя е влюбена в друг.

Както и да е, дълго е за разказване, така че спирам. Надявам се, че не смяташ, че съм те подвел или объркал, и ми се ще да мисля, че можем да си останем приятели, въпреки че никога не сме се срещали. Нямах намерение да мамя или заблуждавам никого. Както се оказа, единствения човек, когото заблуждавах, бях самият аз.

Желая ти всичко най-хубаво в Тайланд и със слоновете (знам, че малко послъга относно будистките монаси — признавам, първоначално наистина бях готов да тръгна, но ти благодаря, че се опита така мило да охладиш ентусиазма ми.) О, и още едно последно нещо — един съвет: знаеш ли как да спреш слон, който зарежда резервоара? Като му вземеш кредитната карта.

(Тъпите шеги винаги са най-добри.)

Усмихвам се, когато прочитам писмото, но сълзите замъгляват погледа ми. Не мислех, че някога може да се чувствам по-зле, но съм грешала. Както съм грешала за много неща, осъзнавам, а в гърлото ми се надигат ридания.

Гледам думите на Фъргюс на монитора, те се размазват и размиват като водни бои под дъжда. Чувствам се замаяна, прекалено много неща се събраха, за да мога да ги приема. Нямах никаква представа, че е имал чувства към мен, че е бил влюбен в мен. БИЛ! Напомням си. Минало време. Защото каквито и чувства да е имал, те вече са се изпарили. Видях това с очите си. Спомням си как стояхме на улицата, начина, по който ме погледна и сърцето ме заболя. Той е бил толкова честен, а аз толкова фалшива. Как би могъл да ми прости?

Как аз бих могла да си простя някога?

Една сълза се откъсва и пада. След нея още една, после още една. Не се опитвам да ги спра. Не бих могла, дори и да исках.

Един самолет лети, оставяйки зад себе си бяла нишка по чистото синьо небе. Гледам го за момент, затваряйки очите си от силната слънчева светлина, сетне отварям огледалцето си, за да проверя грима си. О, боже! Въпреки коректора и спиралата за мигли, очите ми все още изглеждат подути и кървясали. Слагам още малко червило на устните си, после изравям слънчевите очила от чантата и се скривам зад тях.

Седя на една пейка срещу църквата „Сейнт Мери“. Времето е изненадващо меко, сякаш през нощта пролетта неочаквано е сменила зимата и няколко заблудени минзухара са подали главички над земята, подмамени от фалшивото усещане, че и последният студ си е отишъл. Затварям огледалцето и го връщам в чантата, после вадя от раницата си една кутия. Вътре има чифт обувки с висок ток от черен сатен, които намерих в магазина втора употреба. Те все още са в кутията, но имаха грозни токи отпред, така че ги замених с чифт прекрасни брошки във формата на пеперуди стил арт деко, които намерих в друг магазин за боклуци. Свалям ботушите, с които бях в офиса и обувам обувките. Връзват се идеално е роклята, която съм облякла.