Александра Потър - Да започнем отначало

Готова съм, поглеждам часовника си. Подранила съм, но трябваше, защото случаят е специален.

Чувам шум на кола и виждам как се приближава до бордюра. Един сребрист старомоден миникупър, който подскача нагоре-надолу, все едно пътниците в него скачат на батут. Колата спира с притеснително скърцане на спирачките и вратата се отваря.

— А, вие сте тук — чува се бодър глас и една глава с яркооцветени кичури се появява в рамката й.

Това е Мел от „Хемингуей Хаус“, накичена с обеци и усмивка.

— Извинявай, закъсняхме, аз съм виновна.

— Няма нищо — усмихвам се, скачам от пейката и я прегръщам.

— О, страхотни обувки — забелязва веднага тя, гледайки краката ми. — Много модерни.

— Ако обръщахте толкова внимание и на моите указания, нямаше да се загубим — гърми един глас от вътрешността на колата.

— Здравей, дядо! — усмихвам се, пъхам глава и се навеждам, за да го целуна. — Чакай, ще заобиколя и ще ти помогна да излезеш.

— Глупости, мога и сам! — протестира той, като отваря широко вратата. През покрива на миникупъра виждам как размахва бастуна си. — Ти какво си мислиш, че съм някой немощен старец ли?

Мел и аз се споглеждаме с усмивки, преди да отидем на помощ. Въпреки настояванията му, че е добре и може сам, накрая ни позволява да му помогнем да се измъкне от малкото купе.

— Ето видя ли? Нищо работа — вече прав обяснява той. Оглежда се в предното стъкло и нагласява бомбето си.

— Е, аз ще ви оставя сами — казва Мел и снишава гласа си. — Ще чакам в колата.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— За Сидни ли? Разбира се — усмихва се тя. — Задръж го колкото искаш.

Прегръщам я е благодарност, сетне се обръщам към дядо.

— Готов ли си?

— Да, мисля, че това е всичко — доволен от ъгъла, под който е накривено бомбето му, той се усмихва и неочаквано се сеща нещо. — О, забравих да взема цветя.

— Не си — намесва се Мел и вади голям букет от ярко жълти хризантеми от колата. — Купихме ги по пътя, не помниш ли?

— Така ли? — той изглежда объркан и търка с ръка челото си. — Не си спомням.

— Прекрасни са — казвам бързо, преди да се е разстроил прекалено от паметта си. Пъхам ръка под неговата и му се усмихвам окуражително. — Хайде, да вървим — махам на Мел. — Ще се видим след малко.

Тя ни маха в отговор, качва се обратно и чувам тиха музика да се носи от колата, докато вървим под ръка, дядо с бастуна, аз с моите обувки е пеперуди, по тясната алея, която води зад църквата, където е гробището.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа — казва той, веднага след като оставаме сами.

— Ти също, дядо — връщам с усмивка комплимента аз. Никога не е изглеждал по-елегантен. Под палтото с едноредно закопчаване е облякъл най-хубавия си сив костюм на тънки райета „изработен от най-фин италиански кашмир, трябва да ти кажа“, с лилава копринена подплата и подходяща вратовръзка, завързана и прикрепена с игла върху снежнобялата му риза.

— Кой е колосал тази яка? — питам, едновременно впечатлена и разтревожена. Миналия път, когато гладил яките си, забравил ютията включена и едва не подпалил „Хемингуей Хаус“.

— Мис Темпъл любезно предложи да свърши тази работа — отговаря той.

— Мис Темпъл е колосала и гладила яките ти? — повтарям като ехо, изпълнено е недоверие. — Сигурен ли и, че не е била Мел?

— Не. Беше мис Темпъл — настоява той. — Напоследък е много загрижена и добра, направо друг човек.

Чувствам тревога. Няма начин мис Темпъл да направи нещо толкова добро и мило, като да изглади яките му. Той очевидно нещо се е объркал.

— Добре ли си днес, дядо?

— Добре съм, мила, не се тревожи — уверява ме той и потупва ръката ми. — О, щях да забравя, тя ме помоли да ти предам нещо. Чакай да се сетя… какво беше? — Удря с ръка челото си. — А, да, каза следващия път като дойдеш на посещение, да отидеш при нея в сестринската стая на чашка шери, нещо за заздравяване на връзките с приятелите и семействата.

— Тя ти каза да ми предадеш това? — направо съм онемяла. Мис Темпъл никога досега не е показвала желание да бъде близка с мен, напротив, винаги гледа да се отърве колкото може по-скоро.

— Да, ти и твоят хубав приятел, когото доведе онази вечер.

А, ето за какво било всичко. Чувствам се едновременно облекчена и тъжна.

— Имаш предвид Фъргюс — казвам, чувствайки болка при произнасяне на името му. Не съм го чула, откакто се разделихме миналата нощ и не очаквам да го чуя.

— Имам предвид новия ти приятел — отговаря с вдигнати вежди той.