Александра Потър - Да започнем отначало

Той ме гледа и аз виждам гнева и раздразнение в очите му. Както и паника.

— Тревожа се, че започвам да я забравям. Не мога да си спомня как изглеждаше, гласът й, общите ни мигове… — Гласът му трепва и той спира да говори.

Слагам ръка на рамото му и го притеглям към себе си. Почти мога да почувствам страха му и искам да го предпазя. Дядо ме е гледал, откакто бях малко момиченце: утешаваше ме, успокояваше ме, вдъхваше ми увереност, правеше всичко за мен безопасно. Сега е мой ред.

— Никога няма да я забравиш. Дори и след милион години. Ако обичаш някого, сърцето ти винаги ще бъде с него, ще го помни. Дори когато умът забрави, сърцето не забравя.

Почти мога да почувствам как думите ми му вливат сила.

— Никога, дори и след милион години — повтаря тихо той. Слънцето се скрива зад едно дърво и, понеже попадаме в сянка, усещам, че температурите са спаднали. Чашите ни са празни.

— Става студено, трябва да си вървим — казвам.

— Да, добре — кима той.

И след като прибирам всичко в раницата си, двамата се хващаме за ръце и тръгваме бавно към колата.

Връщам се в апартамента и търся ключа в чантата си. Фиона си е вкъщи, мога да чуя, че говори с някого, сигурно има компания… Ровя отново. Я, чакай, какво беше това? Май някакъв стон? Спирам и слушам. А това… тежко дишане? Намирам ключа и го пъхам в ключалката. Е, няма да е за пръв път да вляза и да се натъкна на нещо, на което не бива да присъствам.

Нарочно тряскам силно вратата и отивам в кухнята, където намирам Фиона да седи на масата. Както обикновено главата й не се вижда, само част от нея стърчи над капака на лаптопа. Чувствам облекчение. За разлика от нея.

Поглеждайки над компютъра, тя ме вижда и надава вик.

— А, божичко, изкара ми акъла!

Тя търси трескаво мишката и клика няколко пъти.

— Извинявай — бързам да я успокоя — не исках да те изплаша. — Свалям очилата си и въпреки коректора и спиралата за мигли, очите ми са все още подути и с тъмни кръгове под тях от сълзите снощи. Дядо беше просто любезен, като каза, че изглеждам чудесно. Изглеждам направо страшно.

— Не, просто не очаквах да се върнеш толкова рано… — Млъква, сякаш е казала прекалено много.

— Има ли някого тук? Стори ми се, че говориш с някого.

— Така ли? — Тя се върти нервно на стола. — Няма никой, просто току-що си говорих по скайпа с редактора за моята колонка…

— Но редакторът ти не е ли жена? Сигурна съм, че чух мъжки глас…

Резкият звън на телефона й ме прекъсва, тя го грабва нетърпеливо.

— Прекъснаха ни, ще ти се обадя после — шепти в слушалката. — Както и да е, излизам — казва високо и се обръща към мен.

Гледам я със съмнение.

— Къде отиваш?

— Ще заведа Талула на обичайната вечерна разходка — отвръща, поглежда ме и затваря капака на лаптопа.

— По бельо? — гледам изумено, тъй като едва сега виждам тялото й, като се изправя. Без дрехи.

Върху бузите й се появяват две червени петна.

— А, да, разбира се, каква глупачка съм, забравих… тук е толкова горещо, че се поразсъблякох! — възкликва и започва да си вее с ръка.

— Докато говореше с редактора си? — вдигам вежди.

— Амиии… в редакцията на „Сетърдей Спийкс“ всички са много либерални… — засмива се изкуствено, грабва разхвърляните дрехи, лежащи на купчина върху пода до стола, и бързо намъква вълнения си клин и суитчър. — Е, ще се видим по-късно. — Минава бързо покрай мен и взема палтото си от закачалката.

— Не забрави ли нещо?

С ръка на дръжката на вратата, тя се обръща.

— Талула!!! — викам.

— О, да, разбира се, каква съм глупачка — мърмори Фиона, тича обратно в кухнята и се връща с Талула в ръце. — Чао! — вика и изчезва, а вратата се затваря сама зад нея.

Гледам втренчено след нея, а мисълта ми прескача. Говорила по скайпа с редактора? Било й толкова горещо, че свалила дрехите се? Ще води Талула на разходка? Да, ясно. За каква ме взема? Очевидно говореше по скайпа с мъж и естествено се бе разгорещила. Защо иначе ще седи по бикини и сутиен в кухнята? А сега излезе бързо-бързо, за да му се обади насаме. Кой ли е? И защо е толкова тайнствена? Може би отново се вижда с Хенри Осми и не иска аз да знам? Или е променила мнението си за Квазимодо и се вижда с любителя на камбани от сайта „СасиСоулМейтс“.

Обмисляйки вариантите, отивам в кухнята, за да сложа чайника, когато чувам почукване на вратата. Сигурно е Фиона. Без съмнение е забравила нещо, в това число и ключовете си, мисля, докато шляпам боса през коридора.