Александра Потър - Да започнем отначало

— А колкото до това секси бельо — въртя очи, — въобще не нося такова. Страшно е неудобно.

— Неудобно? — той изглежда озадачен.

— Да — кимам аз. — Прашките през цялото време влизат знаеш къде , а този сутиен с дупки на зърната, съм обличала само веднъж и вече е изтъркан…

— Но аз си мислех, че ти е приятно да ги носиш? — той гледа сконфузено пликчето от „Агент Провокатор“, което стои на кухненския плот.

— Защото аз исках така да мислиш — признавам. — На теб ще ти хареса ли да носиш конци вместо бельо?

Ако съм се надявала с тази шега да разведря атмосферата, опитът ми не е успешен. Себ ме гледа диво.

— Но това няма смисъл! Това, което говориш, няма смисъл…

Отдалечава се от мен и сяда на дивана, изглежда като замаян.

— Виж, съжалявам, вината е моя, и грешката е моя. Всичко е мое… — Млъквам и гледам втренчено линолеума на пода в кухнята. Чувствам се ужасно, но в същото време знам, че това е първото смислено нещо, което казвам от дълго време. Преглъщам трудно и го поглеждам.

— Мисля, че трябва да се разделим.

— Да се разделим? — надава вик той, обръща поглед към мен и ме пронизва като мигаща светлина на пътя… — Но защо? Ние си допадаме страхотно, обичаме едни и същи неща…

— Точно обратното, не разбираш ли? Нали това се опитвам да ти кажа! Ние не обичаме едни и същи неща, Себ. Аз се преструвах, че ги харесвам, за да ме харесаш ти.

Той ме гледа объркано, без да разбира какво става. Как ли би могъл? Няма начин да му кажа, че вече веднъж сме се срещали и той е скъсал с мен, след което сме започнали пак да се срещаме, но сега аз правя нещата различно, надявайки се този път да се влюби в мен.

— Но това е лудост! Аз съм влюбен в теб!

Думите му звънят високо и аз замръзвам. Никога преди не ги е казвал и за миг сърцето ми подскача. Това е, което винаги съм искала да чуя. Това чаках толкова дълго. Когато се срещнахме за пръв път, той ми казваше, че съм красива, че ме смята за възхитителна, или че обича да бъде с мен. Но никога не ми каза, че ме обича. От устата му никога не излязоха тези кратки думички.

А сега ги казва.

Сега имам всичко, за което съм мечтала.

Но на каква цена?

Поемам си въздух и спирам да дишам, наслаждавайки се на момента, който чаках толкова дълго, задържайки и удължавайки този миг, в който думите още се реят във въздуха, вдъхвам ги, вдишвам ги, проумявам какво е чувството, претеглям ги, усещам тежестта им.

Преди да ги изтрия.

— Не, ти не си влюбен в мен.

— Напротив, съм! — протестира възмутено той.

Гледам го как седи на дивана, точно както аз седях някога. Само че сега ролите са разменени. Все пак, ако съм мислела, че това ще бъде моментът, който би ми доставил най-голямо задоволство заради факта, че ситуацията се е обърнала, много съм грешала. Когато започнах да излизам отново със Себ, не го направих, защото се опитвах да получа някакъв вид отмъщение. Просто следвах сърцето си, за мен беше невъзможно да не го направя. Но въпреки че той може би го разби, когато скъса с мен, не се чувствам удовлетворена от това, че сега аз разбивам неговото.

— Не, не си — повтарям твърдо. — Ти не си влюбен в истинската мен, влюбен си в момичето, което станах, момичето, което се опитах да бъда заради теб. Повярвай ми, аз не съм момичето, в което си влюбен. Тя не съм аз. — В гърлото ми се качва ридание — да произнеса тези думи на глас означава да погледна онова, в което съм се превърнала, а реалността е доста нелицеприятна. — Ти си влюбен във фалшификат. Аз съм фалшива .

Когато произнасям думите, мисля за Фъргюс. Той беше прав за всичко, а аз отказах да му повярвам.

— Аз мислех, че не съм достатъчно добра. Че има нещо сбъркано в мен. Че трябва да се променя, за да ме харесваш и обичаш, да бъда различна, да бъда повече…

Очите ми се пълнят със сълзи, когато си спомням чувствата си. Когато скъсахме първия път, обвинявах себе си. Смятах, че вината е моя. Ако се бях напънала повече, ако бях опитала да направя нещата по-различно, ако бях по-забавна, по-секси, по-умна, по-ентусиазирана, по-спортна, по-успешна… повече всичко друго, освен себе си, тогава Себ щеше да се влюби в мен.

Защото някога, някак си, някой или нещо бе издълбал, прогорил, насадил дълбоко вътре в мен една несигурност, тревожност, самосъмнение — наречете го както искате, — което ме кара да чувствам, че не заслужавам да бъда обичана, че онази старата, обикновената „аз“ не може да бъде преуспяла, че кой знае защо не струвам нищо. И през всички тези години бях носила това чувство вътре в мен.