Александра Потър - Да започнем отначало

Млъквам, сърцето ми се къса. Чувствам, че не мога да дишам. Но чувствам и още нещо. Чувствам се освободена, открита, лека. Сякаш тежестта да се опитам да бъда някой друг, е вдигната от раменете ми, като тежко палто, което ме е притискало надолу.

И отново настъпва тишина. Двамата седим един до друг, никой не продумва, и двамата изучаваме краката си. Осъзнавам, че все още държа двете чаши в ръце.

— Значи… наистина не харесваш всички тези неща — казва след дълго мълчание той. — Просто си се преструвала?

Най-накрая вдяна.

— Съжалявам, да — кимам.

— Добре. Май трябва да си вървя… — Той става и аз го следвам по коридора. — Сбогом, Тес!

— Сбогом, Себ!

Целуваме се неловко по бузата и той вече е почти до вратата, когато се обръща и се прокашля.

— А онази нощ, когато имаше пет оргазма? И те ли бяха фалшиви?

Красивото му лице се е сгърчило от несигурност, а аз, след като скръствам пръсти зад гърба си, клатя глава.

— Не, те бяха истински.

Чертите му се отпускат.

— Знаех си, че не можеш да се преструваш чак толкова — казва с леко задоволство и като се обръща, излиза от апартамента и затваря вратата.

Скъпо дневниче,

Себ и аз скъсахме.

Добре де, това не е истината. Всъщност той скъса с мен. Каза, че ме обичал, но не бил влюбен в мен, че било по-добре да се разделим, че се надявал да останем приятели…

Но знаеш ли кое е най-лошото от всичко? Когато ми каза, че не вижда бъдеще с мен. Това направо разби сърцато ми.

Не съм сигурна какво да пиша сега. Да пиша ли, че все още се чувствам онемяла? Вцепенена? Че са минали само няколко часа, а аз не мога да повярвам? Знам, шокът скоро ще отмине, както упойката при зъболекаря, и ще ме връхлети болката, от която се страхувам.

Или да пиша, че за всичко съм виновна аз. Грешката е моя. Имаше толкова много неща, които бих искала да направя различно. Толкова много съжаления. Толкова много „ако“. Но вече е твърде късно — никога няма да обичам никой друг така, както обичах Себ, а сега го изгубих.

Той вече ми липсва.

Когато Себ скъса с мен, ако някой ми беше казал, че няколко месеца по-късно, аз ще скъсам с него, никога нямаше да му повярвам. Щях да кажа, че е невъзможно, смешно и немислимо. Щях да ги обвиня, че са луди.

Щях да… Тъй де, ясно ви е какво щях да направя.

След като той си отиде, си направих чаша чай с две бучки захар. Всъщност три. Ами това трябва да направи човек, когато е изпаднал в шок, нали? Освен това, в този случай бях шокирала себе си. Нямах представа, че ще скъсам с него. Когато тази сутрин се събудих, нямах намерение да приключа връзката ни. Не си бях написала листче за напомняне и не го бях залепила на компютъра (макар че след вчерашния екшън смятам тотално да променя метода си за напомняне).

Всъщност, ако скъсването с някой е престъпление, пледирам „Невинна, ваша светлост“, тъй като не бе преднамерено. Просто това беше моментът, в който престанах да се взирам в Себ и онова, което искаше той, и се фокусирах върху себе си и онова, което искам аз. И осъзнах, че не е Себ. Искам някого, който да ме обича заради това, което съм наистина, заради мен самата — а той не ме обичаше.

В този миг всичко се промени. Както целият пуловер се разплита, когато дръпнеш една-единствена нишка, така и цялата ни връзка се разпадна.

И неочаквано се оказахме пак там. Скъсали. Отново .

Само че този път е различно. Аз съм различна. Седя на дивана с чашата чай и препрочитам дневника си, но сега ми се струва, че е написан от някой друг. Не съм онова момиче с разбито сърце, което обвиняваше себе си за всичко.

„Той ми каза, че не виждал бъдеще за нас.“

Чета тези думи отново и този път не мога да пропусна иронията. По някаква странна, необяснима прищявка на съдбата аз успях да изтрия нашето минало, но Себ беше този, който не успя да види нашето бъдеще!

А сега, този път, за първи път и аз не мога.

След основните катаклизми от последните няколко дни, остатъкът от седмицата преминава относително спокойно. Което не е чак толкова лошо. Да си призная, не мисля, че бих могла да изтърпя повече шокиращи събития. Чувствам се както когато бях на шест години и обичах да играя на онази игра, където ти завързват очите и те завъртат, сетне те блъскат, а ти започваш да се луташ и клатиш, опитвайки се да не паднеш.

Но сега, просто се нуждая от време да събера чарковете си отново, казвам си твърдо. Трябва да се успокоя и да възвърна равновесието си, всъщност онова, което ми трябва, е малко скука.