Александра Потър - Да започнем отначало

Говори несвързано, с радостно недоверие, че я вижда, докато момичето го гледа изумено и нищо не разбира.

— Извинете, познаваме ли се? — тя поглежда несигурно към приятелката си, която също стои втрещена.

— Това съм аз, Фъргюс. — Той почервенява като цвекло. — Извинявай, трябваше първо да се представя.

Тя го гледа объркано и се опитва да си спомни, но в същото време стига до заключението, че няма начин да забрави такъв привлекателен ирландец, и че той или е пиян, или си прави някаква смахната шега, но и двете предположения не й харесват.

Фъргюс обаче е прекалено зает да се усмихва от ухо до ухо, за да забележи всичко това. Той е толкова щастлив да я види отново! Толкова развълнуван. Сърцето ми бие някъде в ботушите. О, боже, какво направих? Какво направих?

— Съжалявам, но наистина не ви познавам… Фъргюс — казва най-накрая тя.

— Младежът от кафенето… „Пропуснати връзки“… — обяснява той, като снижава гласа си.

— Съжалявам, не знам нищо за никакви пропуснати връзки — отвръща момичето, този път по-твърдо. — И името ми не е Сара…

Съмнението премигва като пламък на свещ.

— Но имейлите… — започва той.

Не мога да издържам повече. През последната минута стоя като статуя, не казвам нищо, не правя нищо, но сега вече няма начин. Аз го вкарах в тази каша, аз трябва да го изкарам.

— Аз бях.

Само две кратки думи, но значението им е огромно.

Той сякаш за пръв път забелязва, че стоя зад него и, като се обръща, ме гледа объркано.

— Тес, за какво говориш?

Преглъщам трудно и не знам какво да отговоря.

— Аз писах имейлите — прошепвам накрая, като не смея да погледна в очите му.

— Ти си Сара? — той не може да повярва.

Кимам мълчаливо.

За миг никой не проговаря, но аз виждам бурята от чувства, която преминава по лицето му, докато се опитва да осмисли думите ми и какво означават те. Чакам да проумее съдържанието. Сякаш минава цяла вечност…

— О, схванах. — Не мога да позная гласа му. Стоманен и студен, кара ме да се уплаша. — Значи сте си направили шега за моя сметка? Сигурно сте се посмели здравата в офиса…

— Какво? Не! — викам, обезумяла от ужас. О, боже, но това въобще не е така! Как може въобще да си го помисли? Докато си задавам тези въпроси, неочаквано виждам и разбирам как би изглеждало от нечия друга гледна точка и това ме смразява. — Не е така! Грешиш! Не си разбрал правилно!

Двамата почти викаме и всички в кръчмата се обръщат към нас, за да видят какво става.

— Страхотни нерви имаш! — зъби ми се той. — Аз ли не съм разбрал правилно?

Вместо да обясня, обърках още повече нещата.

— Моля те, Фъргюс, не е така… — опитвам отново, той ми отправя презрителен поглед.

— Нима? И как е?

— Опитах се да ти помогна, за да не те отхвърлят…

В момента, в който думите излизат от устата ми, чувам как звучат и осъзнавам, че не биваше да ги произнасям. Но е много късно.

Той се свива като боксьор, който е получил нокаутиращ удар, сетне се възстановява, поглежда ме, челюстта му се стяга.

— Майната ти, Тес! Не ми трябва твоето съжаление!

И като ми обръща гръб, разблъсква тълпата, минава сред хората, които ни слушат, и излиза от кръчмата.

Замръзвам за миг, прекалено съм шокирана, за да помръдна. Не мога да повярвам какво стана. Всичко се обърка, така ужасно и страшно се обърка. Оглеждам се диво, посетителите ме гледат, но не ми пука, не ми пука за никого, освен за Фъргюс.

— Добре ли сте?

Чувам глас и забелязвам момичето, което той смяташе за Сара, да ме гледа загрижено.

— Не… всъщност… извинете. Не исках да ви въвличам в тази история — успявам да изрека и хуквам навън след него.

Започнало е да вали дъжд и едва различавам фигурата му на другия тротоар.

— Фъргюс, почакай! — тичам по стълбите и пресичам улицата, без да се съобразявам с колите. Една от тях натиска клаксон, шофьорът й започва да вика ядосано по мен, но аз не му обръщам внимание.

— Фъргюс, моля те! Знам, че си сърдит, но позволи ми да ти обясня!

Той не се обръща. Продължава да върви, все едно не ме чува и не ме забелязва. Опитвам се да го настигна, но дъждът става още по-силен и паважът е мокър и хлъзгав.

— Не беше от съжаление, трябва да ми повярваш! — викам към изчезващата фигура, като отчаяно се опитвам да надвикам шума от трафика. — Никога не бих го направила, ти си ми приятел…

Той неочаквано спира и се обръща рязко.

— Приятел? — вика презрително. — Ти наричаш това приятелство? Какъв вид приятел си ти? — пита и ме гледа през пелената от дъжд.