Александра Потър - Да започнем отначало

Но аз не чувам останалото от изречението, защото хлипам на глас. Големи, едри сълзи се стичат по бузите ми и сякаш никога няма да спрат. Може да съм правила грешки в миналото, но не и е такива епични размери. Как може да съм такъв идиот? Как? Как?

Не съм сигурна колко време стоим така, двама човека насред улицата, в един студен и сив януарски ден, а колите и светът се въртят около нас. Със здраво стиснати очи искам да блокирам всичко, не искам да мисля за нищо. Докато чувам неясно звук от отваряща се врата, приглушени гласове, после мъжът от охраната ме инструктира високо:

— Бихте ли се отдръпнали, за да може персоналът да излезе, моля?

— Хайде, няма смисъл да стоим тук.

Чувам мекия ирландски акцент на Фъргюс в ухото си и вдигам очи, за да видя смътно как няколко човека, които напускат сградата, гледат към мен. Той е прав, безсмислено е. Всичко е свършено.

Избърсвам нервно очите си с ръкав и отстъпвам. Забелязвам, че някои от персонала ме гледат, хвърлят кратки любопитни погледи, сякаш се чудят каква ли е историята на това момиче е подпухнало лице, което очевидно плаче, и тъмнокосия куриер, който се опитва да я успокои. Преди да бъда забравена и изместена от по-важните мисли за предстоящата среща е приятели в кръчмата, пътуването е метрото до вкъщи или чая с децата.

Но аз оставам тук. Мислейки за съдбата, която ме очаква като се върна в офиса. За това как ще трябва да призная на сър Ричард какво съм сторила. Сърцето ми потъва при тази мисъл. Най-лошото е, че той няма да се ядоса, той е прекалено добър и любезен човек, ще бъде само тъжен и разочарован, което е много, много по-лошо. Бих предпочела да ми крещи. Заслужавам си го! Предадох го. Предадох всички.

— Тес?

Един глас прекъсва мислите ми. За миг осъзнавам, че Фъргюс е до мен, но отново чувам гласа, този път по-високо.

— Тес!

Осъзнавам, че не е той и се обръщам. От няколко крачки ме гледа мъж, облечен в яке е качулка, обшита с кожа и една от онези шапки, които покриват ушите. Гледам го няколко мига, сетне неочаквано го познавам.

— Али!

Разбира се, това е Али от компютърния сервиз. Не съм го виждала, откакто си взех лаптопа, когато изляхме сърцата си един пред друг. Той идва към мен и ме прегръща.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да посрещна сестра си след работа, ще излезем да хапнем нещо навън. Ще се срещнем и е родителите ни — добавя, но изглежда нервен.

— Това е чудесно, Али — усмихвам се окуражително. Знам колко важна е за него подобна среща. — Сигурна съм, че ще мине добре.

— Да, затова вземам сестра ми — да играе ролята на жив щит — позволява си да се усмихне и той. — Хей, Рупинда — вика към едно момиче е червено палто, което охраната пропуска да излезе. — Ела да се запознаеш с моята приятелка Тес и… — той посочва към Фъргюс с глава и снишава гласа си: — Това той ли е?

— О, не — отвръщам бързо, осъзнавайки объркването. — Това е Фъргюс, той е просто приятел.

— Здравейте! — усмихва ни се едно красиво индийско момиче, докато сваля ръкавиците си и идва към нас. — Приятно ми е да се запознаем. — Тя учтиво подава ръка.

— На нас също — отговарям, забелязвайки приликата между Али и сестра му. — А това е… — тъкмо се каня да кажа „Фъргюс“, когато момичето неочаквано надава лек вик, отдръпва ръката си и я слага върху устните си.

— Рупи? Какво има? — лицето на Али изразява загриженост. — Какво ти стана?

Но тя сякаш си е глътнала езика. Черните й очи святкат, клати глава напред-назад и сякаш не може да повярва на очите си.

— Рупи! — повтаря Али и минава на някакъв друг език — сигурно пенджаб.

— Добре ли е? — пита Фъргюс.

— Не знам — клатя глава и гледам Рупинда, която стои на паважа като закована.

При звука на гласа му, тя сваля ръката си от устните, отваря уста и най-сетне произнася:

— Това е той!

— Кой? — питам удивено аз.

Момичето вдига ръка и сочи директно Фъргюс с пръст, все едно е видяла призрак.

— Мъжът от рекламата.

— Рекламата? Каква реклама? — повтаря объркано Али.

Очите на Рупинда се овлажняват, стават стъклени и изведнъж ми става ясно, че това не е от ужас, а от възторг и вълнение.

„… ще стигнем до дъното, до тези частици, които се нуждаят от…“ — започва да рецитира тя, повтаряйки с благоговение текста на рекламата — „… внимателно, но силно, и още, и още…“

Гледам Фъргюс с изумление. Той става червен като цвекло.

— Вие сте играл в рекламен клип? — произнася накрая Али, осъзнавайки бавно нещата.