Александра Потър - Да започнем отначало

Ким, която се връща от тоалетната, ни поглежда изненадано.

— Хей, какво правите вие двамата? — пита тя, вдигайки подозрително вежди.

Боже, последното, което сега ми трябва, е точно тя да научи какво съм направила. По-точно не съм направила.

Макар че не само тя ще научи, при това съвсем скоро, осъзнавам и паниката отново се надига и заплашва да ме погълне. Всички ще научат, всички!

— О, нищо! — казвам, опитвайки се да говоря спокойно. — Фъргюс отново ме подлудява! — издавам насила лек смях.

— Да, точно така. Аз постоянно я подлудявам — присъединява се и той към смеха ми.

Като се има предвид, че е актьор, гласът му звучи съвсем фалшиво. Прилича на смях в консерва, само че още по-зле.

— Аха… добре — кима тя, но не изглежда много убедена. — Не ме забравяйте, ако става дума за някоя сочна клюка — добавя леко намусено. — Много ми е скучно.

— Няма — обещавам и се напъвам да се усмихна, докато тя отива към рецепцията.

По дяволите. Щом иска клюки, какво ли ще каже, ако й подшушна, че компанията е пред катастрофа, защото съм прецакала критично важното пътуване на генералния директор до Делхи и вследствие на това всички ще загубят работата си?

При тази мисъл изстивам и грабвам импулсивно палтото си. Пъхам паспорта на сър Ричард обратно в плика с документите и го слагам в джоба си.

— Чакай! Къде отиваш? — вика Фъргюс с безпокойство.

— Не знам… — клатя глава. — Просто трябва да изляза на въздух. Да дишам. Да помисля .

— Идвам с теб.

Той ме следва без колебание, докато изтичвам навън, покрай Ким на рецепцията, която ни гледа над телефона и отваря уста, за да каже нещо, но закъснява. Аз вече съм преминала през автоматичната врата, Фъргюс тича до мен.

— Какво става? — пита той, когато студеният въздух ни обгръща.

Колебая си. Част от мен не иска да произнесе истината на глас. Аз съм единственият човек, който я знае, и ако не призная, може да се преструвам и да се самозалъгвам, че не се е случило.

— Тес, кажи ми! Веднага!

Сърцето ми бие лудо в гърдите. Не искам да му казвам, защото в мига, в който го направя, ще стане истина.

Но всъщност, кого заблуждавам? Това е истината, независимо дали ще му кажа или не.

Така че поемам дълбоко дъх и изригвам всичко: за паспорта, за визата, за пътуването до Индия, за компанията, която виси на косъм.

— И всичко това е заради мен, защото… защото направих грешка! — вия аз.

Изражението му е сериозно. През цялото време ме слуша мълчаливо.

Над веждата му се появява бръчка.

— Трябва да има начин да се оправи — казва и клати глава. — Трябва да има.

— Няма. Посолството затваря в четири и половина и дори да успея да стигна дотам, те няма да сложат визата веднага, прекалено късно е…

— Никога не е късно да поправиш нещо — отвръща Фъргюс, а гласът му е спокоен и твърд. Пристъпва, отключва велосипеда си и се обръща към мен.

— Качвай се!

Гледам го неразбиращо.

— Моля?

— Отиваме в посолството.

— Какво? Двамата ли? Но тук е само един велосипед?

— Ще седнеш отзад.

Гледам го ужасено.

— Не е ли опасно?

— Много — кима той и разкопчава каската си. — Сложи я.

Колебая се. Не искам да рискувам да се возя на багажника на велосипед. Но не мога да сторя нищо. Ако има и най-мъничка надежда да поправя нещата, трябва да я използвам. Дори е цената да бъда размазана под гумите на някой автобус.

— Хайде, идвай! Бързо!

Закопчавам каската на Фъргюс и се мятам на седалката.

— Мислиш ли, че ще стигнем навреме? — въздъхвам, докато той натиска педалите.

— Мога да стигна до гара Виктория за половин час! — Поглежда часовника си. — По дяволите, имаме по-малко от двайсет минути преди посолството да затвори.

— Ще успеем ли?

— Дръж се здраво, защото ще трябва да установим това — вика той, и като натиска педалите се понасяме по улицата.

Господи, сигурно ще умра! Да, знам, и това ще стане някой ден . Само че този път ще бъдем двамата — аз и Фъргюс. Смачкани и деформирани до неузнаваемост под гумите на тежък камион. Или на колата, която неочаквано спира пред нас и ние също трябва да набием спирачки и да свием встрани…

Уух!

Докато се вкопчвам в живота си и прегръщам плътно Фъргюс пред мен, той успява да прекара велосипеда на безопасно разстояние от нея и се вмъква в една странична уличка. Очевидно е истински професионалист. Не само, че е невероятно трениран — кълна се, никога не съм виждала такива мускули на прасците!, те работят буквално като бутала, но също така сякаш има имплантирано човешко джипиес устройство. Шмугва се в странични алеи, кара на зигзаг по задни улички, прекосява Лондон като сребрист куршум, оставяйки зад гърба си заклещения в трафика транспорт.