Александра Потър - Да започнем отначало

Залепена в прегръдка до него, гледам как асфалтът под нас лети. Ужасена съм. Никога не съм поемала рискове. Не обичам опасностите. Аз съм от хората, които моментално си слагат колана, когато седнат на задната седалка на таксито. Всички знаят, че така трябва, но кой го прави?

Аз. Аз го правя .

И все пак в същото време страхът не ми дава да мисля за визата. За това какво ще се случи, ако не стигнем навреме.

При тази мисъл, изпитвам поредната вълна от паника. Ако умра, поне ще избегна съдбата, която ме очаква в „Блексток&Уайт“, успокоявам се. Никога няма да мога да погледна сър Ричард в лицето, никога няма да мога да погледна останалите служители, когато чуят за моя непростим пропуск…

Не, престани! Това няма да се случи, казвам си уверено. Не може да се случи! Ще стигнем навреме!

След като пресичаме Хамърсмит Бридж, тръгваме по крайбрежния булевард в Челси, който следва Темза, която се вие през Лондон. От време на време слънчеви лъчи пронизват тежките облаци и всеки от тях отскача от водата, която е като осветен дисплей. Отправяме се на изток, свистейки през тапата в трафика, преди да отцепим напряко към Виктория и Бъкингамския дворец.

Няма нито миг колебание. Фъргюс прави това по цял ден и познава града като дланта си, подминавайки градинки, площадчета, заобиколени е железни огради, бели къщи или величествени сгради, издигащи се високо над подредения в ниското град. Забравете за туристическите обиколки с открити автобуси на два етажа: ето така трябва да се обиколи и разгледа Лондон! Сега разбирам защо обича да кара колело — защото градът е живо и дишащо същество, и ти си част от него.

Преди да се усетя, завиваме с бясна скорост зад един ъгъл, и точно пред нас се намира консулството на Индия.

— Успяхме! — въздиша Фъргюс, натиска рязко спирачки и спира. Скача от педалите. Не мога да повярвам, че краката му не се огъват под него.

— О, боже, това е невероятно… вече сме тук! — направо заеквам от възторг. Още по-невероятното е, че съм цяла, а той ми помага да сляза. Сърцето ми бие учестено, все едно аз съм въртяла педалите. Клатя се и едва дишам. Отчасти от страх, отчасти от вълнение, отчасти от ужас.

Двамата тичаме към вратата и аз се опитвам да я отворя, но…

— Заключено е! — викам и се обръщам към Фъргюс.

— Не може да бъде! Дойдохме за 11 минути! Засякох времето! — протестира той и поглежда часовника си. — Колко показва твоя часовник?

— Ами… чакай… — Вдигам китката си. — Само четири и двайсет и осем! — викам възмутено. Обръщам се и започвам да блъскам по вратата.

Един пазач се появява от другата страна.

— Затворихме — казва през бронираното стъкло той.

— Все още не е четири и половина! Има две минути!

— Не и по моя часовник! — казва тъжно пазачът.

— Но на мен визата ми трябва спешно! — опитвам се да обясня, но той е непреклонен.

— Опасявам се, че ще трябва да дойдете утре сутринта.

— Но аз не мога утре сутрин! — плача, а гласът ми става все по-писклив. — Визата е за шефа и полетът му за Индия е утре сутрин!

— Значи няма да лети утре, нали така? — отвръща с безразличие, което показва, че не го интересува.

Гледам го, чувствайки че едновременно викам яростно и избухвам в сълзи.

— Моля ви! — плача и не се срамувам. Готова съм да се моля на колене.

Той спуска щората със заплашителен поглед.

За миг стоя, неспособна да проумея какво става. За миг надеждите ми остават да висят във въздуха, като Уил Койота 50 50 Анимационен герой от филми на Уолт Дисни. — Б.пр. , който тича над скалите и не осъзнава, че под него повече няма твърда земя, докато не поглежда надолу.

И аз поглеждам надолу.

Реалността ме удря, надеждите ми се разбиват. Това е. Край. Късно е. Компанията ще се срути. Хората ще загубят работата си. И за всичко съм виновна аз.

Обръщам се, отдалечавам се от вратата, разбита съм.

— Късно е — казвам тихо на Фъргюс, който ме чака и пристъпя нервно от крак на крак. — Провалих всичко.

— Хей, спри да се обвиняваш! — мигновено казва той, като слага ръка на рамото ми. — Ти се опита да поправиш нещата. Всеки може да направи грешка.

— Но не такава! — едва не се задавям, чувствайки как сълзите се надигат и запушват глътката ми. — И не по този начин. Не става дума за мен, не ми пука за мен, а за всички останали… Очите ми са пълни със сълзи и аз мигам често. — Хората имат деца, имат ипотеки…

— Хей… хей… — Той протяга ръка и ме прегръща, докато аз започвам да плача и сгушвам главата си в гърдите му. — Хайде, те ще те разберат, те са ти приятели, ще знаят, че не си го направила нарочно…