Александра Потър - Да започнем отначало

И гледам собствения си почерк с удивление и недоверие.

Виза

Само една дума, която изглежда така невинно, но е достатъчна, за да ми се завие свят. О, не! Моля те, боже, кажи ми, че греша. Моля те… кажи ми… не мога дори да довърша молитвата си и ме обзема паника.

Добре, хайде, успокой се, нареждам си строго. Да не бързаме със заключенията. Тъй, намерих бележката. И какво от това? Това е моята смешна система за организация на работата! Да лепя листчета върху екрана на компютъра, които да ми напомнят какво имам да върша. Е, това не значи, че не съм си свършила работата, нали? Направила съм една дузина визи за сър Ричард. Наистина, признавам, че винаги съм ги изпращала в последната минута в посолството, но никога не съм забравяла .

Опитвам да се фокусирам, но умът ми не спира да прескача. Не мога да мисля правилно. Търсиш паспорта му, момиче, напомням си строго. Да, разбира се, трябва да намеря паспорта на сър Ричард, да проверя, че визата е сложена и да престана да се тревожа. Това е същото, както когато изпаднах в паника, че съм изгубила ключовете си, а те през цялото време са били в чантата ми. Само че не можех да си събера мислите и да търся спокойно. Същото ще стане и с индийската виза, убеждавам сама себе си.

Започвам да изпразвам съдържанието на чекмеджето на бюрото си. Точно насред това мое действие вещицата Уенди влиза и прави някакви коментари за състоянието на бюрото ми, и как „подреденото бюро говори за подреден ум“, но аз не й обръщам внимание. Прекалено съм заета да се ровя сред купчина боклуци… пакетче суха супа… резервен чифт чорапогащи… мини комплект за шиене… плик с някакви формуляри в него… О, боже! Ето го! Паспортът на сър Ричард!

С огромно облекчение го вадя и започвам да го прелиствам. Пълен е с визи от всички негови задгранични пътувания. Китай… Хонконг… Австралия… Останалите страници са празни.

Не, това не може да е истина. Сигурно съм я пропуснала, защото много бързам. Започвам отначало. Този път бавно, страница по страница. Стигам до края.

Няма виза. Няма виза за Индия.

Гледам с ужас празната страница. Не може да бъде. Бележката за напомняне е паднала от монитора и аз не съм изпратила паспорта в посолството.

А неговият полет е първото и най-важно нещо утре сутринта.

Поглеждам часовника, но вече е почти четири. Прекалено късно. Докато взема такси и стигна до посолството, то вече ще е затворено. Освен това няма начин да поставят виза веднага.

Неочаквано чувам гласа на сър Ричард да гърми в главата ми: „Колкото и да се опитвах да избегна съкращенията, не съм сигурен колко време ще успея да удържа при днешните тенденции на пазара, затова пътуването ми до Индия утре е толкова важно… това не е просто още едно бизнес пътуване, а нещо много повече.“ Започвам да проумявам последиците и от това ми става лошо. Прецаках се. Прецаках се страшно.

Сърцето ми прескача и се чувствам замаяна.

Какво мога да направя, по дяволите?

— Тес? Добре ли си, Тес?

Чувам сякаш съм дълбоко под водата. Всичко се е смалило и до мен достигат само някакви приглушени гласове, но не мога да различа какво казват. Вместо това в ушите ми се надига шум, сякаш потъвам все повече в дълбокото. Той става все по-силен, докато всичко друго изчезва. Размазва се по ъглите. Потъва в тъмнина…

ТЕС!

Този вик неочаквано идва от въздуха и аз виждам Фъргюс, който е вперил в мен тревожни очи.

— Ъхъ? — мърморя. Чувствам се замаяна. Сигурно съм била близо до припадък.

— Какво си направила? — пита настоятелно той.

Умът ми се включва като компютър. Гледам го няколко минути все едно съм в мидена черупка.

— Направих нещо ужасно — успявам да прошепна най-накрая.

— Какво си направила? — мръщи се той и се навежда по-близо към мен.

Преглъщам с мъка, опитвайки се да забавя учестеното биене на сърцето си.

— В голяма беда съм — казвам още по-тихо.

— Не ми казвай, че пак си се преструвала на телефонен секретар — подсмихва се леко Фъргюс.

— Това наистина е лошо — мърморя под носа си, тъй като осъзнаването на грешката ми започва да се разпада пред мен като домино.

— Стига де! Какво толкова лошо има да се преструваш на машина? — смее се той.

— Фъргюс, не е смешно! — прекъсвам го почти със сълзи на очи. — Това наистина е сериозно.

Той се стряска от избухването ми.

— Извинявай, не мислех… — Заобикаля бюрото ми и дърпа един стол. — Я седни и ми разкажи всичко…

— Нямам време! — почти викам.