Александра Потър - Да започнем отначало

За миг решавам, че се шегува.

— Ти сериозно ли говориш?

— Защо мислиш, че не съм сериозен? — пита безразлично той.

— Но утре е понеделник!

— Десет точки за верен отговор — вика Крис от дивана, а Ана се залива от смях, сякаш е най-добрата шега, която е чувала.

— И аз трябва да съм на работа — добавям заради нея, чиято работа очевидно е да бъде професионално гадже на някого.

Тя ми се озъбва, тръска русата си коса над раменете и се сгушва в Крис. Очевидно съм докоснала някой оголен нерв. Да си призная, въпреки че е крава, изпитвам някакво съжаление към нея. Срещала съм момичета като Ана, които правят кариера, като излизат с богати мъже, но забелязах няколко бръчки около очите й, а вчера я хванах да се гледа в огледалото и да придърпва лицето си, защото смяташе, че никой не я вижда. Предполагам, че е по-стара, отколкото казва.

Но какво става, когато ботоксът престане да действа? Когато задникът й започне да увисва? Земното притегляне не може да бъде надхитрено. Крис инвестира в приятелките си, както в колите си, и винаги предпочита новите модели. Скоро на този диван ще седи друга, по-млада блондинка. Тогава какво ще прави Ана?

— Сигурен съм, че можеш да се оправиш с шефа си — казва ми Себ. — Само един ден.

Поглеждам го и не вярвам на ушите си.

— Не мога просто да звънна и да съобщя, че няма да отида на работа — възмущавам се. — „Извинете, сър Ричард, но аз съм в Шамони.“

— А защо не? — свива рамене той. — Работата ти не е чак толкова важна, нали? Никога си споменавала за нея, освен че, когато той се пенсионира, сигурно и ти ще напуснеш.

Чувствам се като ужилена. Истина е, аз рядко говоря с него за работата си, но това е защото първия път той не се интересуваше от нея.

— Защо говориш така? — възмутена съм. — Може да не съм най-добрата лична асистентка в света и това може да не е най-важната работа, но за мен тя е важна…

Досега не бях осъзнавала колко сериозно съм възприемала дейността си в „Блексток&Уайт“. Не защото имах големи амбиции за кариера. Напротив, да работя в офис, независимо в какъв, не бе мечтата на живота ми. И нека да погледнем истината в очите — моите таланти не са в създаването на електронни таблици. Но винаги се опитвам да дам нещо от себе си, независимо дали съм добра или не (като например в сноуборда…) Както пише в училищното ми досие: „Тес може да не е най-академичната ученичка, но винаги дава всичко от себе си.“

— Не мога да изоставя сър Ричард.

Всички погледи се насочват към мен, а Себ отпива от виното си.

— И какво искаш да направя? Да сменя полета? — усмихва се подигравателно на предположението си.

В този момент осъзнавам цялата истина за това, че никога не говорим за моята работа е него — защото той винаги прави така, че да изглеждам незначителна в сравнение с неговата мегауспешна, космическа кариера.

— Да… точно това искам — отговарям спокойно, но твърдо.

За миг никой не продумва, сетне Крис се изцепва:

— Ей, пич, май ще ни напуснеш? — и цупи долната си устна като наказан ученик.

— Щом Тес трябва да се върне, значи трябва — съгласява се Себ, но виждам, че стиска зъби и е много недоволен.

— А не може ли ти да останеш? — предлага Ана, като гледа само в него. Сякаш се радва, че аз ще си отида.

— Ана е права, мога да летя и сама — казвам равнодушно. — Не е проблем. — Правя опит да огранича щетите. — Не искам да развалям уикенда ви.

Но той вече е взел телефона си и набира номера.

— Ало, „Бритиш Еъруейс Екзекютив Клъб“? Трябва да сменя резервацията си…

Оказва се, че всички полети са пълни и трябва да изчакаме до следващата сутрин. Което значи, че Себ е щастлив, но аз пристигам в офиса със закъснение и трябва да работя и през обедната почивка, за да се справя с всички имейли.

Включително и тези от Фъргюс.

Пред последните 24 часа той е верен на думата си и не се предава. Всъщност той и моята алтер его Сара си обмениха поне дузина писма. Трябваше да ги проверявам в интернет кафето, на летището, веднага след като се прибрах, а сега и на работа. Беше много мъчително.

И се оказва много притеснително. С безпокойство и тревога влизам във фалшивия си акаунт. Виждам, че във входящата кутия ме чака още едно писмо от Фъргюс. Не мога просто така да престана да му отговарям. Опитвах се да го спася от чувството, че е отхвърлен. В края на краищата никой не познава по-добре от мен това чувство, но вместо да оправя нещата, изглежда ги влоших още повече.

Започвам да чета писмото му, това е десетото за днес.