Александра Потър - Да започнем отначало

— Исках да говоря с теб, Тес.

— Така ли? — Чувствам се необяснимо защо доволна.

— Сара отново ми писа.

Задоволството ми е последвано от разочарование.

— И се нуждая от женски съвет.

— Да, разбира се, кажи! — отговарям, като се осъзнавам бързо.

Той кашля и започва да чете:

Скъпи Фъргюс,

Радвам се да чуя, че се интересуваш от доброволческа работа, но за жалост светилището се ръководи от будистки монаси и е само за будисти. Съжалявам. Всичко най-хубаво, Сара (Karma Dechen Palmo — лъчиста жена на върховното блаженство).

Мълчание, след което:

— Е, какво мислиш?

Мисля, че ми беше много трудно да измисля това ново извинение и ми трябваше цяла вечност да намеря това будистко име. Вчера почти час се рових в Гугъл в кафенето!

Но разбира се онова, което мисля и онова, което говоря, са две различни неща. Преглъщам с мъка. Трябва да бъда много внимателна. Не искам да влоша нещата повече, отколкото и без това вече са.

— Добре, поне направи опит — казвам предпазливо, долавяйки случайно погледа на Франсоа, инструкторът, който ме гледа укорително и сочи телефона ми. Което ми е смешно, като се има предвид, че неговият е като залепен за ухото му. Правя му сигнал „само за минута“ и чакам Фъргюс да отговори.

Струва ми се, че минава цяла вечност.

— Да, права си. — Той въздиша от другата страна на линията.

Бях задържала дъха си и едва смеех да дишам, така че сега го изпускам шумно. О, слава богу. Опасността е отминала. Цялото ми тяло се отпуска с облекчение.

Само за секунда.

— Но пък друга част от мен казва: „Слушай, Фъргюс, ако искаш нещо, трябва да имаш смелост да си го вземеш“.

Устата ми пресъхва.

— Какво? — едва грача.

— През целия си живот толкова се страхувах от провал, че не смеех да рискувам. Искам да кажа, добре, опитах се да бъда актьор, но рискувах ли? Наистина ли се борих за това?

Мислите ми започват да прескачат в неравномерен такт.

— Хм… Не знам, ти кажи! — но въпросът му беше риторичен, а и той вече бе готов с отговора.

— Не искам просто да се предам. Затова ще й отговоря и ще й кажа, че съм мислил много…

— Така ли? — прекъсвам го с ужас.

— Да — отвръща с увереност, която не съм чувала преди. — Мама О’Фланаган няма да е щастлива, нито местният католически свещеник, но четох много по въпроса и знаеш ли какво? Реших, че мога да стана будист.

Отварям уста да кажа нещо, не съм сигурна точно какво, но преди да успея, телефонът замлъква.

— Фъргюс? Фъргюс! — викам в слушалката, преди да осъзная, че няма сигнал. Набирам обратно номера му, когато осъзнавам, че екранът на телефона е черен. По дяволите. Батерията ми е празна!

Остатъкът от урока прекарвам в опити да се концентрирам, но провалът ми е пълен. Не спирам да мисля за разговора с Фъргюс, което означава, че прекарах повечето време по задник, много повече, отколкото преди. Стори ми се, че Франсоа въздъхва с облекчение, когато му казвам, че днес е последният ми ден и утре няма да съм тук. Той казва нещо на френски, което не разбирам, но нямам нужда от превод, когато ме прегръща, преди да ме пусне с най-широката усмивка, която досега ми е давал.

След това се връщам право във вилата. Искам да заредя телефона си, за да се обадя на Фъргюс, но когато търся зарядното си устройство, откривам, че съм го забравила, а всички останали имат айфон.

Нещо, което Ана не пропуска да отбележи със злобно задоволство.

— Какво? Нямаш айфон? — кикоти се на дивана, където се е увила като змия около Крис е чаша червено вино в ръка. — Колко старомодно!

— Обичам старата си нокия — отговарям отбранително.

— Все някой ден ще трябва да влезеш в 21-ви век — усмихва се Себ и ме привлича към себе си за целувка.

Обикновено подобно действие ме вълнува, но сега ме дразни и аз се дърпам.

Усмивката му изчезва и е заменена от недоволна гримаса.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Хм, всичко е наред. Изморена съм — отвръщам припряно и бързам да прогоня лошите мисли и съмнения. Да, това е всичко, Себ не е виновен, просто аз съм изморена и крива. Този уикенд ме изтощи напълно. — Между впрочем, няма ли да си събираме багажа? — напомням му аз.

— Знам, че не обичаш да закъсняваш, но още е рано — отговаря ми той, връща усмивката си и протяга към отворена бутилка вино. Започва да пълни две чаши.

— Защо, в колко часа е полетът ни за Лондон? — вероятно е някой от онези, които пристигат на Хийтроу в ранните часове.

— Не се притеснявай, полетът е чак утре — казва, подавайки ми чаша вино.