Александра Потър - Да започнем отначало

Сър Ричард кима сериозно.

— Въпреки това успях да избегна някои съкращения, но не съм сигурен колко дълго ще продължи това при сегашните тенденции на пазара, затова пътуването ми до Индия утре е критично важно. Индия е един от най-големите пазари на хоризонта, и на фона на ставащото в Европа, те отбелязват нарастване на пазара на алкохолните напитки с двуцифрено число през последните две години. Ако пътуването ми е успешно и успеем да сключим сделка е един от основите играчи, това може да спаси „Блексток&Уайт“ за следващите сто и трийсет години.

Той ме гледа, очите му блестят и за няколко мига мога да кажа, че вижда бъдещето на компанията блестящо и успешно, и че наистина вярва, че може да обърне късмета.

— Вероятно не бива да ти го казвам, Тес — продължава с усмивка той, — но като мой личен асистент и опора през изминалата година, мисля, че работихме добре заедно като отбор. Знам колко много работа свърши ти, за да организираш това пътуване, и преди да тръгна утре, просто исках да знаеш, че наистина го оценявам.

— О, благодаря, няма защо! — изчервявам се от комплимента.

— Не, аз ти благодаря, Тес! Това не е просто още едно бизнес пътуване, това е много повече, и чувствам, че трябва да знаеш, колко значителни са били твоите усилия, а аз трябва да ти благодаря за времето, което отдели за това. Особено в този така… как да кажа?… Така преходен период в личния ми живот — добавя тромаво и с неудобство той.

— О, не, не го споменавайте, просто си вършех работата. — Опитвам се да не мисля за случая, когато го изненадах преди две седмици на дивана, смачкан и небръснат. Да ви призная честно, струва ми се, че е било преди много време. Оттогава той е променен и сякаш е възвърнал младостта си — все едно е друг човек.

— Ще ми липсва тази компания, но ще намеря утеха във факта, че ще я оставя в най-доброто състояние от всякога.

— Знам, че ще го направите — усмихвам се. — Имам ви пълна вяра. Всички имаме.

— Чудесно.

Той се опитва да стане, което приемам като знак за край на разговора и също ставам.

— О, и още нещо. Бих предпочел да си остане между нас. Не искам хората да се тревожат за работата си, особено когато сме в рецесия. Ей, богу, кълна се, че няма да я загубят.

— Разбира се — кимам. Мисля за Ким и отдавна планираната й ваканция в Ибиса, за момичето от счетоводството, което има бебе, за Джон от маркетинга, който наскоро се ожени и си купи къща.

— О, Тес, и още нещо.

Обръщам се.

— Току-що прегледах документите за пътуването си и всичко изглежда в ред, само паспорта ми го няма. Знам, че е бил изпратен в посолството за виза, така че трябва да си го получила.

— Отивам да го потърся — отвръщам уверено. — Най-вероятно е в чекмеджето или в кутията за входящи писма.

— Ако не се е загубил по пощата — смее се той.

— Да — смея се и аз.

Напускам офиса му и се връщам на бюрото си, за да намеря паспорта. Да си призная, толкова много неща се случиха през последните няколко седмици, че не мога да си спомням дали го изпратих в посолството, но трябва да съм, тъй не виждам розовото листче на монитора ми. Свалям ги само когато онова, за което ми напомнят, вече е изпълнено. Може да не е най-правилната система за организиране на работата, но при мен действа перфектно.

Така че, ако не съм изпратила паспорта в посолството, листчето все още ще е там. И понеже не е, насочвам цялото си внимание към кутията е входяща поща.

Ровя известно време в нея, но от паспорта няма никаква следа. Странно. Чудя се дали от посолството са ни го върнали? Боже, надявам се да е така. Започва да ме обзема тревога. Бързо пропъждам мисълта и започвам да ровя в купчините документи върху бюрото си. Винаги плащам допълнителна такса за експресно изпращане и връщане по куриер. Така че не може да се загуби, трябва да е тук някъде.

С крайчеца на окото си забелязвам нещо розово. Парченце, почти скрито между монитора и дупката, в която влизат всички кабели. Чувствам как по гърба ми пропълзяват ледени бодлички. Какво е това? Опитвам се да пъхна пръсти, но то сигурно се е заклещило. Грабвам една линийка и се опитвам да го измъкна. Ледените иглички продължават да пълзят по гърба ми, но не им обръщам внимание. Не, това не е нищо! Най-вероятно е някоя стара бележка. Или нещо, което е паднало. Нищо важно.

Да, ама не. Това е точно напомнящото листче за виза.

Цялото смачкано и скъсано на местата, където съм се опитвала да го измъкна, но определено е розово. Устата ми пресъхва, опитвам се да преглътна и го изглаждам.