Александра Потър - Да започнем отначало

Е, не всички три неща бяха лоши, нали? Скъсването със Себ определено беше правилно, а и никога не съм мислила, че ще посветя живота си на кариерата „личен асистент“, но въпреки това тройният удар ще ми дойде в повече. Плюс това, въпреки препълнените с угарки пепелници, странните хранителни продукти, останали в тигана и фактът, че Фиона все още не е сложила ключалка на вратата на банята, аз много си обичам това място.

Приключвайки със слагането на спирала върху миглите, се обръщам, за да се огледам. Нося червената копринена рокля от благотворителния магазин и сега, когато не е навлечена върху джинсите, виждам, че старата френска дама е била права. Тя наистина ми стои перфектно. Тананикайки си заедно с радиото, се завъртам леко, наблюдавайки как коприната се разтваря като парашут. После спирам и тя пада по краката ми. Но… каква е тази песен, която си тананикам?

Не е ли…?

„Ноланс“, разбира се, „В настроение съм да танцувам“ .

Неочаквано се сещам за Фъргюс. Бях толкова заета е организацията на партито, че не се сещах за него, но сега нищо не може да ме спре. Той не отговори на бележката, която му оставих. Част от мен не го и очакваше, това бе просто един отчаян опит от моя страна. Все пак се чудя дали ще дойде тази вечер? Изпратихме му покана, както и на другите редовни куриери, с които работеше компанията. Дълбоко в себе си пускам да се промъкне пламъчето на надеждата. Може би… само може би…

Боже, колко е часът? Виждам часовника и се разбързвам. Грабвам палтото си и посягам към златистата си чанта-плик. Сетне променям решението си. Пликът е много малък, няма да побера нищо в него. Тогава ще взема новата си чанта!

Моята чанта .

Чувствам прилив на необуздана гордост. Най-накрая, след седмици работа, миналата неделя довърших последните шевове и смея да твърдя, че изглежда великолепно. Кожените дръжки, които направих от тирантите, й придават много античен вид. Освен това копринените панделки, бродерията и седефените копчета… с една дума мога да говоря хвалебствия за нея цяла вечност. Всъщност къде е тя?

Обикалям из спалнята си. По дяволите! Ако не я намеря, ще закъснеем. Сега, след като повече не се срещам със Себ, изоставих два будилника и всичко отново си дойде на мястото, така че се върнах към старите си навици да закъснявам винаги поне с десет минути.

— Фиона? — викам. — Виждала ли си чантата ми?

— Какво? — отвръща с цяло гърло тя и подава глава от нейната спалня. Облечена е в тясна черна рокля за коктейли и чифт убийствено високо обувки.

— Боже, изглеждаш фантастично! — не че когато излиза вечер не изглежда фантастично, но този път от нея лъха някакво бляскаво лъчение, което не съм забелязала преди.

— Благодаря ти — смее се щастливо тя. — Ти също.

И аз се усмихвам. Тя ме подкрепи относно раздялата със Себ. Не ми се кара, не ме съди, нито настояваше да й разкажа всичко с подробности, просто ме прегърна и ми каза, че той не бил чак толкова красив и била сигурна, че зъбите му са покрити с пластмаса. Също така много дискретно остави на възглавницата ми един брой от списание със статия, в която пишеше, че „Целулитът е нещо, от което нито едно момиче не може да избяга, но прави бедрата да изглеждат по-добре“.

— Е, значи си готова? — пита тя.

— Почти, но не мога да намеря чантата си. Да си я виждала?

— Как изглежда?

— Знаеш как. Онази, с кожените дръжки и копринената подплата.

Усмивката моментално замръзва на лицето й.

— О, тази чанта ли…

Чувствам, че ме обхваща безпокойство.

— Какво искаш да кажеш с „тази чанта“?

— Мисля, че я взех назаем.

— Мислиш? — гледам я унищожително.

— Извинявай! — тя се мъчи да се усмихне.

Притварям отчаяно очи и клатя глава. Фиона често взема нещата ми назаем, но работата е там, че никога не ги връща.

— И къде е сега? — питам.

— Значииии… — започва бавно Фиона. — Взех я миналата седмица, когато отидох на снимки, обаче стилистът я видя и поиска да я използва за един от моделите… — Сега изговаря думите толкова скоростно, че едва ги разбирам, бързайки да обясни. — Ще я върна, обещавам!

— Фиона!

Прекъсва ни настойчивото биб-биб на мобилния ми телефон. Гледам екрана, имаме съобщение от таксиметровата служба.

— Таксито е долу — казвам. — Хайде, да вървим.

— Чакай, трябва да взема Талула.

— Не! Не можеш да я вземеш! — възкликвам възмутено.

Тя застива и вирва непокорно брадичка.

— Където и да отида, Талула идва с мен.

Талула вече е постоянно присъствие в апартамента. Имаме я почти от месец, а от Пипа ни вест, ни кост. Дали се е върнала и няма ли да дойде да си прибере кучето — един бог знае. Обаче, всеки път, когато понеча да заговоря на тази тема с Фиона, тя отказва да говори пред Талула.