Александра Потър - Да започнем отначало

— Ти как ще се чувстваш, ако те изоставят? — съска тя, като покрива ушите на животинчето е ръце.

— Ох, добре — въздишам, предавам се и грабвам чантата-плик. Прибирам нея каквото мога, другото пъхам в джобовете си и бързам надолу по стълбите. Фиона ме следва, токчетата й тракат на всяка стъпало като кастанети, докато прегръща Талула към гърдите си. Най-накрая влизаме в топлината на колата.

— Не се тревожи. Ще ти върна чантата, обещавам — повтаря тя, като ме гледа в очите.

— И добре ще направиш — заплашвам я, сетне се усмихвам. — Не мога да повярвам, че не си ми казала!

— Всъщност това не е всичко…

Поглеждам я неразбиращо.

— Има и още нещо, които искам да ти кажа.

Стомахът ми се свива.

— Искаш да се изнеса от апартамента ли?

Тя се мръщи.

— Че защо? Защо мислиш така?

— Ами, ти изглеждаше така смутена, когато каза, че искаш да ми кажеш нещо… Просто събрах две и две и…

— И получи седемстотин и петдесет — пуфти Фиона. — Не, не искам да се местиш, харесва ми да живея с теб. Въпреки че изгори цялата ми свещ „Диптик“ — добавя с вдигнати вежди.

Чувствам, че се изчервявам.

— О, да, и аз мислех да ти кажа…

— Друг път — спира ме тя.

— Е, какво искаш да ми кажеш?

— Срещнах един човек — признава нервно Фиона.

— Но това вече го знам — отвръщам, чувствайки едновременно облекчение и известно самодоволство. — На курсовете за обучение на кучета — добавям, хвърляйки поглед към Талула. Клекнала върху коляното на Фиона, тя се обръща към мен и ме гледа. Никога не сме се срещали с нея очи в очи.

— Всъщност е повече от това. — Фиона спира да гали Талула, за да протегна ръката си към мен. Мърда пръстите си.

По-точно мърда единия си пръст.

В полумрака на таксито виждам нещо да проблясва.

Чакай, чакай… Взирам се по-внимателно. Това не е ли…?

И точно в мига, в който виждам един голям блестящ диамант да блещука на пръста й, я чувам да крещи:

— Сгодена съм!

Ако имах бутон за отнемане на звука, сигурно щях да го използвам, защото следващите няколко минути всичко, което мога да чуя, са високочестотните звуци, които аз и Фиона издаваме, пищейки и възклицавайки „О, боже мой, не мога да повярвам!“ почти на границата на оглушаването, подкрепени от по-ниските вокали на лаенето на Талула.

Горкият шофьор. Не знам дали тъпанчетата на ушите му са оцелели при тази гюрултия.

Накрая, с пресъхнали гърла и изтощени от викане, двете спираме като онези кукли, които се навиват с ключе и падаме изтощени върху облегалката на задната седалка в таксито.

— О, боже, не мога да повярвам! — казвам за милионен път, гледайки я е изумление.

— И аз все още се пощипвам — признава тя е усмивката на луда, стискайки пръстена. — Не е ли красив?

Не мога да отговоря. В главата ми се блъскат милион въпроси: Кой? Как? Къде? Дори не знам откъде да започна.

Така че си поемам дълбоко въздух.

— Добре, първо да се успокоим.

Така. Някой тук трябва да се вразуми, иначе ще прекараме времето в ахкане и охкане над камъка върху пръста й, няма да успея да разбера нищо и няма да се успокоя, когато стигнем на партито.

— Беше като вихрушка, срещнах го онлайн в „СасиСоулМейтс“ преди няколко седмици и започнахме да си пишем.

— Продължавай де! Разкажи ми за още него! Кой е той?

Тя не се нуждае от подканване.

— Казва се Рики и не е точно моят тип — започва развълнувано, — но в него имаше нещо в начина, по който ме кара да се усещам. Той е истински старомоден романтик и ме кара да се чувствам специална, да се чувствам привлекателна… — Докато говори, тя се усмихва, сякаш се затруднява да го признае. — Не привлекателна в смисъл по-слаба, или защото съм свалила проклетите пет килограма, или защото мога да вляза в тесните си джинси, а привлекателна такава, каквато съм.

— Но защо го пази в такава тайна?

— Защото не исках да разваля нещо, да не ми тръгне накриво — признава тя. — Преживяла съм толкова много фалшиви стартове, не исках да казвам нищо, преди да стане сериозно и официално… пък и ти бе толкова заета със Себ, че почти не се виждахме… — Спира да говори. — Извинявай, не биваше да го споменавам.

— О, няма нищо, въобще не страдам от раздялата ни — усмихвам й се ободрително. — Този път е различно.

— Този път? — Фиона се чуди.

— Ееее… искам да кажа, по принцип — осъзнавам какво съм казала и се поправям веднага.

— И за мен този път е различно — кима тя и аз чувствам облекчение, че е обичана и е щастлива. — Преди ме привличаха красиви играчи, мислех, че са вълнуващи, секси и предизвикателни. Сега осъзнавам, че са били само загуба на време. — Тя поглежда към ръцете си и докосва пръстена.