Александра Потър - Да започнем отначало

Купонът тече с пълна сила. Още при пристигането си Фиона връхлита върху Дан — нейно бивше онлайн гадже от сайта „KindredSpiritsRU“, който я преследваше в киберпространството, а сега я хваща за заложница в ъгъла на кухнята. След няколко неуспешни опита за разговор, ето ме и мен — седя сама в дневната, без да познавам никого, и се опитвам да изглеждам спокойна и безгрижна. Пълен непукист.

Все пак човек не може много дълго да се преструва, че изпраща есемеси, нали?

Забелязвам, че пред мен минава табла с чаши, пълни с шампанско, грабвам една и изпивам половината на екс.

— Жажда ли ви мъчи? — смее се закачливо сервитьорът със силен азиатски акцент.

— Нещо такова — усмихвам се, благодарна че виждам поне едно приятелско лице. Дали да не завържа разговор с него? Но преди да измисля тема, той вече е отминал.

Изгълтвам остатъка от шампанското и оглеждам стаята, за да открия някого, с когото да поговоря. След като съм тук, наистина се опитвам да вляза в атмосферата и да прекарам добре, но въпреки всичките си усилия засега не се справям добре. Убедена съм, че облекло не ми помага особено. Аргументът на Фиона, че всички ще бъдат костюмирани и че аз ще се „смеся“ с тълпата се оказа не особено сполучлив — може би заради факта, че бях облечена в плътно трико от глава до пети и чифт мъхести ушички.

Дори не искам да мисля за мустаците, които тя нарисува с молив за очи върху лицето ми. Нито за факта, че настоя да си сложа и опашка, която направи от гирлянд.

Точно се чудя откъде и как да взема още една чаша шампанско, преди да умра от неудобство, че всеки ще види задника ми, когато Фиона се появява откъм кухнята.

— О, господи, извинявай! — въздиша тя. — Не можех да се измъкна. Той настоява, че сме били сродни души.

— Аз мисля, че излязохте само веднъж на среща и ти каза, че било ужасно?

— По-лошо от ужасно! — Фиона прави кисела физиономия. — Каза ми, че не пие, не пуши и все още е девствен!

— Значи ще бъдете перфектната двойка — добавям развеселено.

— Да бе, точно така — отвръща засегнато тя. — Продължава да ме убеждава как профилите ни съвпадали 99% и не можел да разбере защо не искам да излизам с него, след като компютърът казвал, че сме родени един за друг…

Прекъсва ни висок креслив смях и двете се обръщаме, за да видим ято шумни момичета навън на терасата. Всички са по жартиери, мрежести чорапи и съблазнителни корсети, всички пият шампанско и са наобиколили мършава блондинка с конска физиономия, облечена в червен костюм на дявол.

— О, я виж! Това са Пипа и останалите! — Фиона е доста изненадана. — Сигурно не знае, че съм тук.

Оглеждам компанията и ме обзема съмнение. Всъщност никога не съм срещала Пипа, но тя ми изглежда от онези хора, за които не съществува нищо друго, освен тях самите, а това включва присъствието на Фиона на това парти.

— Е, има толкова много хора, навярно не ме е видяла — продължава бодро моята приятелка, макар и не особено убедително. — Хайде, ела да те запозная, направо ще се влюбиш в нея!

И преди да успея да протестирам ме хваща за ръката и ме избутва ентусиазирано навън.

— Здравейте, момичета! — маха, залитайки към групата, която при появата ни се разделя, а очите им ме оглеждат подозрително. Но Фиона сякаш не забелязва нищо.

— Тес, това са Лори, Рара и Гризли — представя ме сияеща тя, размахвайки ръце като водещ в някой от онези канали за шопинг по телевизията, които представят някакъв отвратително и фалшиво изглеждащ продукт, но се опитват да ни убедят, че е прекрасен.

Направо смешно .

Следва мърморене на нещо подобно на „Здравей!“ и обилно тръскане и мятане на коси.

— А това е Пипа! — извива глас Фиона, а звукът, който излиза от устата й, е вербалният еквивалент на барабанен туш.

Пипа се навежда да ме целуне по двете бузи, докато очите й ме сканират като радари.

— Тес, чувала съм тоооолкова много за теб — гука тя, докато усмивката й е фалшива толкова, колкото и милото й отношение. — Радвам се, че най-накрая се срещаме.

— Аз също — усмихвам се. — И аз съм чувала доста за теб (Заклевам се, че ако Фиона още веднъж ми разкаже историята с принц Хари, ще я…).

— Знаеш ли, че Пипа е дизайнер на бижута? — продължава приятелката ми. — Не е ли удивително?

— Хм… да — кимам. — Удивително е.

— Виж… тя е направила това! — Фиона сочи пръста на Пипа и нещо, което сякаш е изпаднало от някой бедняк.

— Това е смарагд — обяснява равнодушно Пипа. — Пет карата. Без дефекти.

Поглеждам отново, този път изненадано. Какво? Това голямо зелено парче стъкло е истинско?