Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Надявах се, че това е временно, че не се е „събудил“ напълно. Не престанах да чакам и да се надявам, наблюдавах го, нещо да ми подскаже какво липсва, но така и не разбрах. Беше моят син, изобщо не съм се съмнявала в това, но… не съвсем. Само част от него се завърна. Затова ли и ти стоеше настрана, Рия?

— Не. Нямам дори извинение. Когато първо чух, не повярвах, а после не можах. Не исках. Мъжът, когото обичах, бе мъртъв и погребан. Последното нещо, което ми бе нужно, бе да видя някакъв двойник с неговото лице и глас. Не преставах да си повтарям, че това всъщност не е той и накрая успях да убедя сама себе си във всяко едно отношение, освен онова, което имаше действително значение. Нали разбираш, аз съм кмет. Знаех кое е по-добре. Бях чувала, че хората се връщат понякога. Той е, нали? Наистина е той.

— Да — отвърна Марта. — Той е.

Те поседяха известно време потънали в мълчание, гледаха навсякъде другаде, избягваха да се погледнат и тогава Марта се наведе напред и постави длан върху ръката на Рия.

— Винаги си знаела, че е той, скъпа. Защо не дойде? Знаеш ли защо?

— Да — отвърна тихичко Рия. — Защото знаех, че дори и да се е върнал, няма да остане задълго. Никога не става така. Рано или късно причината, поради която се е върнал, ще избледнее и когато не е достатъчно силна да го задържа тук, той ще си тръгне отново. Ще умре и ще си остане мъртъв. Не можех да преживея да го загубя за втори път.

За миг й се стори, че може да се разплаче, но се въздържа. Раната бе стара и нямаше тази сила над нея, както някога. Във всеки случай беше и политик и бе свикнала да контролира емоциите си. В последно време плачеше само когато се налагаше и само ако имаше камери наоколо. Заподсмърча, но се овладя и се усмихна на Марта, за да й покаже, че всичко е наред. И двете чуха, че входната врата се отвори, Рия скочи на крака, сякаш частица от нея искаше да избяга и да се скрие от онова, което идваше. Наложи си да не мърда, трепереше леко. В крайна сметка Марта се изправи и отиде в коридора. Чу се шепнене, после Марта каза ясно и високо:

— Ленард, скъпи, ела в хола. Имаш посетител.

Рия се стегна, но въпреки това й подейства леко като шок, когато Аш се появи откъм коридора със същата усмивка както някога. Сърцето й заблъска малко по-силно в гърдите й, не точно от удоволствие. Изглеждаше почти както винаги — облеклото му бе небрежно, разпуснато, косата му се нуждаеше от старателно разресване. Той пристъпи към нея да я поздрави и в един ужасяващ миг тя си помисли, че ще понечи да се ръкува. Не би могла да го докосне, за нищо на света. Накрая той само се усмихна, кимна й дружелюбно, може би малко разсеяно, сякаш вниманието му бе някъде другаде, насочено към нещо по-важно за него.

— Здрасти, Рия — поздрави я спокойно. — Радвам се да те видя тук. Доколкото разбирам, майка ми се е погрижила добре за теб… а, да, извадила е шоколадовите бисквити. Забележи каква чест ти е оказала, Рия, тя не ги предлага на случайни хора.

— Трябва да говоря с теб — каза припряно тя. — Важно е.

— Така си и помислих, щом си дошла след толкова време. Да се качим горе. Можем да поговорим в моята стая. Ще сме сами.

— Останете тук, ако желаете — обади се Марта. — Мога да се махна, щом преча.

— Не е нужно — каза Аш. — Предпочитам да поговорим в моята стая. Чувствам се по-концентриран там.

Той се обърна и излезе от всекидневната, без да изчака да види дали Рия ще го последва. Тя кимна да благодари на Марта и побърза след него. Спомняше си накъде е стаята му, макар да бе минало доста време, откакто я видя за последен път. Не и откакто умря и тя бе отишла там на един вид поклонение, да се сбогува с нещата му. Старите спомени нахлуха в главата й и запрепускаха в нея, а тя се опитваше да ги отблъсне. Бе тук по работа. Нищо повече. Аш я чакаше горе на стълбите, бе отворил вратата. Тя мина покрай него и спря насред стаята. Бе същата, каквато я помнеше. Нищо не бе променено. Съвсем нищо.

— Прекарвам доста време тук — каза тихо Аш. — Пълна е със спомени, които ме задържат. Вече не спя, но лежа с часове в леглото. Мисля, спомням си, опитвам се да се вкопча в нещата, които ме правят мен самия. Помага ми, когато нещата ми са наоколо — книгите, плочите, четката и гребена, дезодоранта на нощното ми шкафче. Всички онези дребни неща, които живите използват всеки ден и изобщо не се замислят за това. Аз нямам нужда от тях вече, но ми харесва да ги гледам. Помагат ми да… се преструвам.

— Тук съм по работа — прекъсна го тя — малко по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Трябва да поговорим за Джеймс Харт.