Саймън Грийн - Шадоус Фол

Беше шотландски териер с късо кожено яке, декорирано с метални кабари и вериги. На нашийника си имаше шипове, в ноздрата си — безопасна игла и за такова дребно куче имаше изключително огромна уста, определено пълна със зъби. Излъчваше заплаха и опасност, а стойката на главата му подсказваше, че е от онези твари, дето не понасят глупаци. Изприпка напред, подуши презрително щрауса, вдигна крак и се изпика на свидетелската скамейка. Вонята бе отвратителна, а въздухът се насити с нея. Кучето се огледа свирепо да провери дали някой се осмелява да протестира, после скочи върху стола на свидетелското място и се втренчи арогантно в щрауса.

— Надявам се, че няма да има от онези глупости: „Вие Скоти ли сте?“ Всички знаят кой съм аз, а ако още не са научили, майната им.

Щраусът побърза да кимне и се обърна с лице към заседателите. Струваше му се по-безопасно да гледа тях.

— Благородни патици, полски мишки, катерици… и дребни, мъхнати бозайници, позволете ми да ви представя Скоти, страшилището за елфите, изтъкнат, забележителен звяр с високо положение в нашата общност.

— Дяволски точно — съгласи се малкото куче. — Създайте ми някой проблем и ще ви отхапя главата. Сега давай нататък, прекалено наедрял гълъб такъв. Не съм тук за собствено удоволствие, нали така.

— Скоти обиколи надлъж и нашир града да научи нещо за нашия враг и чрез упорство и непоколебимост сглоби една тревожна картина на проблема, срещу който сме се изправили. В този момент ми се иска да ви призова да изразите своята благодарност към неговата преданост и чувство за дълг.

— Опитвате се да преглътнете пикнята ли? — попита сурово кучето.

— Ами, наистина… — опита се да каже нещо шашардисаният щраус.

— О, я млъквай и давай нататък или ще ти подпаля панталона.

— Не съм с панталон.

— Проблемът е твой, друже. Сега се разкарай, затваряй си човката — мой ред е да говоря.

Кучето огледа претъпканата зала.

— Яко сме я закъсали. Никой в града не знае точно как врагът е проникнал тук, но дяволски очевидно е, че е невъзможно да са го направили без помощ отвътре. Което значи, че сред нас има предатели. Също така е ясно, че врагът не е някой презрян аматьор. Добре въоръжен е, с добро снаряжение и може да се обзаложим, че пак ще се върне, в пълен състав. Ако очаквате човеците да ви защитят, помислете си пак. Те не знаят повече от нас. Точно сега търчат навсякъде и все по-малко от тях ще видиш навън, изпокриват си задниците. Виждал съм котки как губят и малкото си мозък като подушат валериан, но и те са ми изглеждали по-организирани, отколкото хората са точно в този момент. Което означава за онези от вас, които са ме слушали внимателно, че сме оставени сами на себе си. От нас зависи да се защитим. Затънали сме в лайна и ще става все по-зле, преди да се окаже по-добре.

Дълго време никой не каза нищо.

— И така, според вас — обади се щраусът — нещата изглеждат твърде мрачни.

— Да не се опитваш да ме разсмееш, друже? Не чу ли нито дума от това, което казах?

— Разбира се, че чух, скъпи приятелю, но не бива да се обезкуражаваме. Сигурен съм, че можем да разчитаме на съответните власти да направят необходимото за нас.

— Какви съответни власти? Шерифът не може дори един проклет убиец да открие, да не говорим за нашествие на вражески сили, а Времето се е сврял в своята галерия и не иска да разговаря с никого. Единственият, когото виждам с правилна идея е проклетият мечок с неговото оръжие.

— Няма да го получиш — обади се с леден тон Бруин Беър. — Намери си сам.

— Не ме слушаш, мътните те взели! Врагът иде насам, при това с цялото си войнство. Какво ще правим?

Щраусът зарови глава в кофата си с пясък.

Скоти въздъхна уморено.

— Сами сме. Никой няма да ни помогне. Не можем да си позволим да се майтапим повече.

Рия Фрейзиър спря колата си пред дома на Ленард Аш и се опита да убеди себе си, че постъпва правилно. Бе тук по работа, като кмет на Шадоус Фол, защото трябваше да узнае какво Аш би могъл да й каже за Джеймс Харт. Бе загрижена за това какво означава за града неговото завръщане, особено след като Времето с такава готовност му бе разрешил аудиенция. Старецът обикновено не беше толкова гостоприемен. Бе тук по работа, нищо повече. Рия въздъхна и се погледна в страничното огледало. Може би, ако си го повтаря достатъчно често, ще успее да си повярва. Може би.

Тя погледна към дома на семейство Аш от колата си, където се чувстваше в безопасност. Хубава самостоятелна къща, модерна и приятна, удобно разположена далеч от пътя. Широка пътека, покрита с чакъл водеше през грижливо поддържаните площи към входната врата. Докато слушаше как камъчетата хрущят под гумите по алеята, в главата й нахлуха всевъзможни спомени. Бе идвала тук често, докато Аш бе още жив, понякога с Ричард Ериксон, понякога и сама. Предимно сама, към края. Идваше устремена по алеята, усещаше как сърцето й бие учестено, докато се оглеждаше да зърне Ленард. Той неизменно бе там, отваряше входната врата, когато колата й спреше, посрещаше я с усмивка и целувка и я прегръщаше през кръста. Бяха толкова щастливи, така влюбени… но това бе преди три години, преди той да умре и оттогава много неща се промениха.