Саймън Грийн - Шадоус Фол

Рия се отдръпна от прозореца, като долови някакво движение зад себе си. Беше Марта, която носеше сребърен поднос с всичко необходимо за правене на чай. Даже в една чиния имаше шоколадови бисквити. Рия се усмихна, много ги обичаше и Марта никога не пропускаше да донесе по някоя, просто за да я изкуши. Двете жени преместиха по един стол до ниската масичка, седнаха една срещу друга и се заеха с приготвянето на чая. Накрая и двете имаха по чаша чай точно такъв, какъвто го харесваха, и се отпуснаха в столовете си. Марта я погледна критично.

— Поотслабнала си, откакто се видяхме за последен път, скъпа. Храниш ли се достатъчно?

— Да, Марта. Макар че с многото работа напоследък нерядко ми се случва да хапвам набързо.

— Винаги трябва да намираш време за добра храна. Да търчиш насам-натам не е добре за храносмилането.

После поседяха и помълчаха малко. Марта очакваше Рия да направи първата стъпка и двете го знаеха. Тя се почувства неловко от спокойния поглед на Марта. Някога можеше да сподели с нея всичко, но не и сега. Позамисли се над дузина възможни варианти да започне, но всички й се сториха фалшиви и изтъркани. Марта би искала да чуе единствено истината.

— Трябва да говоря с Ленард. Отнася се за града.

— Помислих си, че вероятно е това, за да те дойдеш тук отново. Ленард е на разходка. Напоследък доста често излиза. Вече не спи, нали разбираш, и това го прави ужасно неспокоен. Но ще се върне скоро. Имаше предчувствие, че ще наминеш по някое време днес.

Рия сбърчи учудено вежди.

— Той често ли… има такива…

— О, да. И обикновено са доста точни. Казва, че вижда нещата много по-ясно, откакто умря.

Последната реплика увисна във въздуха между двете, нямаше как да бъде игнорирана и пренебрегната. Рия отвори уста да каже нещо, затвори я и опита пак.

— Как се справяш с това, че е мъртъв?

Марта въздъхна и отмести поглед. Погледна към градината, сякаш търсеше съпруга си за помощ, но след миг се извърна и отвърна на погледа й.

— Не е лесно. Първо, Томас и аз разбрахме, че се е върнал през нощта след погребението. Бяхме си легнали рано. Къщата изглеждаше така празна без него. Все още бяхме в шок от смъртта му. Умря така ненадейно. Винаги съм се тревожела за него, когато караше онзи мотор, но изобщо не съм си и помисляла… предполагам, че и другите не го допускат… Произшествия с мотори са неща, които се случват на другите хора.

Бяхме в леглото, лампите бяха угасени, и двамата искахме да намерим утеха в съня, но не успявахме. И тогава на вратата се позвъни. Седнах в леглото и погледнах часовника на нощното шкафче. Беше едва дванайсет и половина. Томас стана, облече си халата, мърмореше през цялото време, че го безпокоят в този час. Аз също станах и слязох по стълбите с него. Не зная защо. А може и да съм знаела някъде дълбоко в себе си. Спряхме до входната врата, Томас попита високо кой е. От другата страна на вратата един глас отвърна:

— Аз съм, тате. Връщам се у дома.

Спогледахме се, но дълго не казахме и дума. После Томас отключи вратата, отвори я. Ленард стоеше там, леко усмихнат, с безукорен, изряден вид, точно както изглеждаше в ковчега, преди да го погребат. Погледна към Томас, към мен и обратно, сякаш не бе сигурен, че е желан. Взех го в прегръдките си и го притиснах с всичка сила. Хрумна ми налудничавата идея, че ако не го стисна достатъчно силно и не му стане ясно колко е желан, той ще изчезне и никога няма да го видим отново. Плачех толкова, че не можех да говоря, а Томас потупваше по рамото ту мен, ту Ленард, сякаш не бе сигурен кой се нуждае повече от утеха.

Накрая го освободих от прегръдката си и взех ръцете му в своите. Бяха студени. Не неестествено, а сякаш бе седял твърде дълго навън в студената нощ. Въведох го вътре и го накарах да седне до огъня, баща му поседя с него, докато направя чай. Томас не престана да потупва Ленард по рамото и повтаряше колко е хубаво, че го вижда отново. Бяхме чували по-рано, че такива неща се случват, в края на краищата, това си е Шадоус Фол, но не бяхме имали повод да вярваме… такива неща се случват само на другите хора… както и катастрофите с мотори. Но той се бе върнал и само това бе от значение.

Минаха няколко дни, преди да забележим промяната. Определено бе Ленард, дума не можеше да става да се подлага на съмнение, но… не съвсем. Сякаш когато се върна, бе оставил част от себе си другаде. Вече не се хранеше, не пиеше, нито спеше. Седеше по цяла нощ и четеше или гледаше телевизия с намален звук, да не ни безпокои. Бе загубил интерес към всички онези неща, които запълваха времето му. Неща… и хора. Мнозина от приятелите му дойдоха веднага, щом научиха. Ричард Ериксон пристигна след по-малко от час. Ала никой не се застояваше. Ленард се стараеше да е учтив, но като минеше малко време, всички се чувстваха неловко в негово присъствие. Не беше онзи Ленард, когото познаваха. Бе ходил някъде, те изобщо не проумяваха, а следите още личаха по обувките му. И така всички си тръгваха и повече не се връщаха. Ленард не се постара да ги задържи. В него вече липсваше искрицата.