Саймън Тойн: Ключът

И внезапно биде шум от небето,

като че идеше силен вятър...

И всички се изпълниха с Дух Свети,

и наченаха да говорят на други езици...

Ал Хилах, провинция Бабил,

Централен Ирак

Пустинният воин се взираше през жуления от пясъка прозорец, очила скриваха очите му, а куфията - останалата част от лицето. Всичко наоколо бе избеляло до цвета на кост - къщите, камъните, дори хората.

Воинът наблюдаваше мъжа, който влачеше крака по отсрещния тротоар, увил плътно около лицето си собствената си куфия, за да се предпази от носените от вятъра песъчинки. Минувачите бяха рядкост в тази част на града и това бе съвсем естествено, при положение че слънцето се бе издигнало високо в небето и температурата надхвърляше петдесет градуса. Въпреки това трябваше да действат бързо.

От вътрешността на сградата, останала зад гърба му, долетя приглушен удар, последван от слаб стон. Пустинният воин не откъсваше поглед от минувача, за да провери дали не е чул нещо, но онзи продължаваше да върви невъзмутимо, като се стараеше да се придържа към тясната ивица сянка, хвърляна от фасадата, надупчена от автоматни откоси и шрапнели от гранати. Воинът проследи минувача, докато той не изчезна сред маранята, и насочи вниманието си към помещението.

Канцеларията зад гърба му бе част от автосервиз, разположен в покрайнините на града. Вонеше на масло, пот и евтини цигари. На едната стена бе окачена снимка в рамка, от която собственикът на сервиза сякаш оглеждаше самодоволно купищата книжа и резервни части около себе си. Стаята бе достатъчно голяма, за да побере бюро и два стола, и достатъчно малка, за да може обемистият климатик да поддържа поносима температура. Но само когато работеше. В момента бе изключен. И в помещението бе горещо като в пещ.

От месеци градът страдаше от режим на тока, една от многобройните трудности, които жителите му трябваше да преодолеят в името на своето освобождение. Хората вече говореха за управлението на Саддам като за доброто старо време. Вярно, понякога някой изчезваше безследно, но поне лампите светеха. Удивително колко бързо забравяха миналото. Той обаче не забравяше нищо. По времето на Саддам също бе извън закона. Извън закона остана и по време на сегашната окупация. Не дължеше вярност никому освен на самата земя и самата страна.

Ново стенание, причинено от силна болка, го върна в настоящето. Започна да изпразва чекмеджетата, да отваря шкафовете с надеждата да открие камъка, който търсеше, и да изчезне в пустинята преди по улицата да мине някой патрул. Но човекът, който притежаваше камъка, очевидно знаеше цената му. Тук нямаше и следа от него.

Свали снимката от стената. Гъсти черни мустаци като онези, които носеше Саддам Хюсеин, върху затлъстяло лице, превърнато в безформена маса плът. Бяла дишдаша 21, силно опъната на корема. Ръце, прегърнали две свенливо усмихнати момичета, които за нещастие бяха наследили чертите на баща си. Тримата се бяха подпрели на паркирания бял джип. Мъжът огледа фотографията внимателно, после чу, че климатикът заработи, и почувства полъха горещ въздух над главата си. Усмихна се и тръгна към задната част на сервиза с фотографията в ръце.

Работното помещение заемаше почти цялата задна част на сградата. Тук бе по-тъмно, отколкото в канцеларията, и също толкова горещо. Неоновите лампи висяха безполезно от тавана, а вентилаторът в ъгъла стоеше неподвижен и безмълвен. Тясна ивица слънчеви лъчи, проникнали през двата малки прозореца в задната стена, осветяваше двигател, окачен на вериги, които изглеждаха прекалено тънки, за да понесат тежестта му Под двигателя бе поставена работна маса, на която привързан с тънка тел лежеше мъжът от снимката и се опитваше да си поеме дъх. Беше гол до кръста и огромният му силно окосмен корем се издигаше и спускаше при всяко вдишване и издишване. Носът му бе окървавен и счупен, едното му око бе толкова подуто, че почти не се виждаше. Алени струйки кръв се стичаха край местата, където тънката тел се бе впила в потната му кожа.

Над него стоеше мъж с прашни дрехи, чието лице също бе скрито от очила и куфия.