Саймън Тойн: Ключът

В Стария град туристите се придвижваха с мъка по мокрите улици, водещи към Цитаделата, подхлъзваха се по калдъръма, трупаха се край магазинчетата за сувенири, за да си купят червени найлонови дъждобрани, наподобяващи монашески раса. Някои бяха обикновени зяпачи, дошли просто за да отметнат Цитаделата от дългия списък със световни забележителности, които бяха решили да посетят, но други бяха предприели пътуването до Руин, водени от по-традиционни мотиви. Това бяха поклонниците, дошли да се помолят и да отдадат почит на това свято място с надеждата да получат в замяна покой както за ума, така и за душата. През последната седмица броят на туристите се бе увеличил, тъй като много хора бяха привлечени от последните събития и необичайната поредица природни бедствия, последвали експлозията в Цитаделата: земетресения в страни, които бяха стабилни в сеизмологично отношение, гигантски вълни цунами, връхлетели брегове, които не бяха защитени от диги, непредсказуеми и необичайни за сезона климатични промени — досущ като този студен порой, който се лееше в късната турска пролет.

Хората продължаваха да вървят нагоре по мокрите хлъзгави улички, но не за да зърнат смайващия силует на Цитаделата, а за да видят гърбовете на други разочаровани туристи, вперили погледи в мъглата, обвила върха на планината. С мъка си проправяха път през водната пелена, минаваха покрай купчината клюмнали вече цветя на мястото, където бе паднал монахът, продължаваха покрай ниската стена, бележеща края на улицата, опасваща крепостния ров в подножието на Цитаделата, и там завършваха своето пътуване.

Отвъд стената, на дъното на крепостния ров, някога пълен с вода, се полюшваха високи треви, зад които - досущ като стена, черна като нощта, издигаща се сред мъглата - се виждаше подножието на планината. Присъствието ѝ бе толкова величествено, че бе направо смазващо. Приличаше на огромен кораб, който се носи край мъглив бряг и всеки момент ще връхлети върху миниатюрна лодка. Повечето туристи отминаваха бързешком, препъвайки се в сияещата мъгла с надеждата да се подслонят в някое от многобройните магазинчета за сувенири или кафенета, наредени от другата страна на улицата. По-търпеливите - а те бяха много по-малко - стояха пред ниската стена и отправяха молитвите си: молитви за църквата, за мрачната планина и за безмълвните мъже, които живееха в недрата ѝ от незапомнени времена.

В Цитаделата цареше тишина.

Никой не се движеше из тунелите. Никой не работеше. Магерниците бяха празни, пуста бе и градината, която растеше в кратера в сърцето на планината. Спретнати купчинки натрошени камъни и дървени подпори бележеха местата, където тунелите доскоро се ремонтираха, но от работниците, трудили се на тези участъци, нямаше и следа. Преддверието, което водеше към Голямата библиотека, бе заключено. Всъщност никой не го бе отключвал от мига, в който експлозията бе изключила захранването и бе нарушила работата на системите за сигнализация и контрол на въздуха в библиотеката. Носеха се слухове, че библиотеката ще отвори врати съвсем скоро, но кога точно - никой не знаеше.

Навсякъде другаде можеха да бъдат забелязани признаци, че планината се връща към обичайния си ритъм на живот. На повечето места електрозахранването вече бе възстановено, а във всички спални помещения бяха окачени графиците за молитва и учение. Бе организирана заупокойна литургия за прелата и абата, чиято смърт бе оставила планината без водачи и я бе хвърлила в безпрецедентен хаос. Всеки член на ордена се бе запътил натам, всички пристъпваха в гробно мълчание, за да им отдадат последна почит.

Или почти всички.

Високо в планината, в забранената за външни лица горна секция, обитавана от единствено от sancti - пазителите на Тайнството, които носеха зелени раса - четирима монаси изкачваха забранените стъпала, които водеха до върха.

Те също крачеха мълчаливо и стъпваха тежко, изпълнени с ясното съзнание, че това, което правят, е непростим грях. Древният закон, който следваха, бе повече от ясен: всеки, осмелил се да дойде тук без разрешение, трябва да бъде екзекутиран за назидание и пример за онези, които неканени се опитват да разкрият великата тайна на планината.

Ситуацията в Цитаделата обаче не бе обичайна, а и четиримата не бяха обикновени монаси.

Водач им бе брат Аксел, целият наежен, настръхнал като таралеж. Кестенявата му коса и брада бяха в тон с червеното расо, издаващо ранга му на пазител. По петите го следваше облеченият в черно отец Малахия, главният библиотекар, чиято прегърбена фигура и очила с дебели стъкла свидетелстваха за годините, прекарани в пещерите, отрупани с книги. След тях вървеше отец Тома, на когото Цитаделата дължеше всички технологични нововъведения в библиотеката, облечен с черно расо на свещеник. Накрая крачеше Атанасий, с просто кафяво расо на administrate: голата му глава и гладко избръснатото му лице го отличаваха от останалите обитатели на Цитаделата с техните неизменни бради. Всеки от четиримата бе глава на своята гилдия, с изключение на Атанасий, който изпълняваше ролята на абат в отсъствието на титуляр. Четиримата заедно ръководеха делата тук, след като експлозията бе унищожила ръководния елит на техния орден, и заедно бяха взели решението да научат какво всъщност представлява тази велика тайна, чиито пазители са призвани да бъдат.