Саймън Тойн: Ключът

Пое отново въздух, вдиша дълго, дълбоко, успокояващо. Сърцето ѝ продължаваше да тупти силно, в ушите ѝ продължаваше да шуми същият припрян шепот, толкова силен и близък, че тя едва се сдържа да не огледа отново стаята. Цялата.

„Стегни се - каза си. - Това е кръвта, която тече във вените ти. Тук няма никого“.

Един и същи кошмар я дебнеше в мрака всеки път, когато затвореше очи: сънуваше шепнещ мрак, в който болката разцъфтяваше като червени цветя, а над тях се извисяваше злокобна и страховита сянка, която добиваше формата на кръст, наподобяващ буквата Т. В мрака се спотайваше и още нещо, нещо огромно и ужасяващо. Лив го чуваше да се движи, чувстваше как земята се тресе под стъпките му, докато то се приближава към нея, но всеки път - миг преди то да изскочи от тъмнината и да се покаже пред очите ѝ - се събуждаше ужасена.

Полежа известно време, успокои дишането си, за да преодолее обзелата я паника, сетне започна да съставя наум списък с нещата, които бе в състояние да си спомни.

„Казвам се Лив Адамсен.

Работя за „Ню Джърси Инкуайърър“.

Опитвам се да открия какво се е случило със Самюъл“.

В съзнанието ѝ изскочи образът на монах, застанал на върха на мрачна планина, образувал с тялото си кръст, който запази формата си дори когато монахът се наведе напред и скочи.

„Дойдох тук, за да науча истината за смъртта на брат ми“.

Поради шока, последвал осъзнаването на тези откъслечни спомени, Лив най-сетне си спомни къде се намира. Беше в Турция, в древния град Руин. Знакът, който бе направил Самюъл - наричаше се Тау, - бе символът на Тайнството, същият символ, който навестяваше кошмарите ѝ. Само че не беше сън, а беше истински. Сега, когато спомените ѝ започваха да се връщат, тя бе сигурна, че е видяла този кръст някъде в мрака на Цитаделата, бе видяла Тайнството. Съсредоточи се върху този спомен, опита се да извика в паметта си повече подробности, но те продължаваха да ѝ се изплъзват... приличаха на неясен обект в периферното ѝ зрение или на дума, за която не можеше да се сети. Единственото, което успя да си спомни, бе чувството за непоносима болка... и усещането, че е била затворена някъде.

Вдигна поглед към затворената врата, погледна ключалката и си спомни коридора зад вратата. Бе успяла да го зърне за миг на няколко пъти, когато лекарите и сестрите влизаха и излизаха през последните няколко дни.

Колко дни? Четири? Или може би пет?

Бе видяла и двата стола срещу вратата. И двамата мъже на тях.

Единият бе полицай с тъмносиня униформа и значка, каквато не бе виждала. Другият също носеше униформа: черни обувки, черен костюм, черна риза, тънка бяла якичка. При мисълта за него, при мисълта, че той стои на броени метри от нея, страховете ѝ се пробудиха с нова сила. Лив бе достатъчно добре запозната с кървавата история на Руин, за да осъзнае в каква опасност се намира. Дори само да подозираха, че е видяла Тайнството, това пак би било достатъчно, за да я накарат да замлъкне завинаги... както брат ѝ бе замлъкнал завинаги. Тъкмо по този начин бяха опазили тайната си толкова дълго. Звучеше като клише, но беше самата истина - само мъртвите не говорят, само мъртвите пазят своите тайни.

Свещеникът, който стоеше на пост до вратата ѝ, не бе дошъл тук, за да успокои разтревожената ѝ душа или да се моли за бързото ѝ възстановяване.

Бе дошъл, за да я държи затворена в тази болница.

Бе дошъл, за да осигури мълчанието ѝ.

Стая 410

Катрин Ман лежеше в колосания затвор на леглото си през четири стаи от стаята на Лив. Черните ѝ коси бяха разпилени върху възглавницата като символ на надигаща се буря. Тя трепереше, въпреки че в стаята бе топло, както във всяка болница. Лекарите ѝ бяха съобщили, че е изпаднала в шок, че това е закъсняла, но неотшумяла реакция на експлозията в тунела под Цитаделата, в която бе оцеляла. Не чуваше с дясното си ухо, а и лявото бе пострадало сериозно. Щяло да се оправи, твърдяха докторите, но все се измъкваха с уклончиви отговори, когато ги питаше до каква степен.

Не можеше да си спомни случай, когато да се е чувствала толкова изнемощяла и безпомощна. Когато монахът се бе появил на върха на Цитаделата, за да направи с тялото си кръста Тау, тя бе повярвала, че древното пророчество се сбъдва:

Кръстът ще падне

Кръстът ще се издигне

За да разкрие Тайнството

И да донесе новия век.

Тъкмо това се бе случило. Лив бе влязла в Цитаделата, a sancti я бяха напуснали и сега те - древният враг, пазителите на Тайнството - умираха един подир друг. Макар слухът ѝ да бе увреден, Катрин чуваше суетнята на медицинските екипи, които тичаха наоколо в отговор на поредното писукане, последвало появата на равна линия върху мониторите, следящи сърдечната дейност на пациентите. След включването на всяка подобна аларма тя питаше сестрите кой е починал, тъй като се страхуваше за живота на момичето. И всеки път покойникът се оказваше монах, напуснал този живот, за да бъде съден за делата си в следващия. Смъртта на монасите бе добра поличба. Катрин не бе виждала Лив след настаняването им в болницата, затова не можеше да е сигурна какво точно се е случило в Цитаделата, нямаше представа дали Лив е успяла да разкрие Тайнството, макар че неумолимата поредица от смъртни случаи в редиците на sancti я изпълваше с надежда.