Саймън Тойн - Ключът

- Не може да бъде! - възкликна Аксел. - Трябва да има нещо друго... нещо в някой друг тунел...

- Но това е главното помещение - отвърна Атанасий - и тук се намира Тау. - Той се обърна към кръста, но извърна поглед от вътрешността му, сякаш върховете на иглите пронизваха болезнено мрачните спомени от предишното му посещение тук.

- Като че ли в него е имало нещо - каза отец Малахия, пристъпи напред и надзърна през дебелите стъкла на очилата си. - Но след като sancti ги няма, за да ни обяснят, може никога да не разберем неговото предназначение или значение.

- Да, колко жалко, че вече не са сред нас в планината - каза Аксел и погледна многозначително Атанасий. - Уверен съм, че всички се молим за бързото им завръщане.

Атанасий не обърна внимание на провокацията. Sancti бяха напуснали планината по негова заповед, решение, което той бе взел, ръководен от най-добри намерения, и за което не съжаляваше.

- Справяли сме се заедно - отвърна той - и ще продължим да се справяме. Каквото и да е имало тук, вече го няма - всички сме свидетели на това, - но трябва да продължим напред.

Постояха още малко, вперили погледи в празния кръст, всеки потънал в собствените си мисли. Отец Малахия първи наруши мълчанието.

- В най-древните хроники е записано, че ако Тайнството напусне Цитаделата, църквата ще рухне. - Той се обърна към останалите и дебелите като лупи стъкла на очилата му подсилиха тревогата в очите му. - Опасявам се, че това, което открихме тук, няма да ни донесе нищо добро.

Отец Тома поклати глава и каза:

- Не е задължително. Старата ни представа за Цитаделата може да е рухнала, образно казано, но това не означава, че ще настъпи физическият край на всичко...

- Именно - продължи Атанасий. - Цитаделата е създадена, за да съхранява и закриля Тайнството, но се е превърнала в нещо много повече от негов пазител. Само защото Тайнството вече не е тук, това не означава. че Цитаделата ще западне или ще започне да се лута без цел. Можеш да извадиш жълъда, паднал сред корените на големия дъб, но дървото ще продължи да живее. Никога не забравяйте, че служим на първо място на Господ и едва след това на планината.

Аксел отстъпи назад, посочи с пръст първо Тома, сетне Атанасий, и заяви:

- Думите ви са ерес!

- Самото ни присъствие тук е ерес - отвърна Атанасий и посочи с ръка празния кръст. - Но Тайнството го няма, а с него си отидоха и sancti. Старите правила не ни обвързват както преди. Получихме възможност да създадем нови правила, по които да живеем.

- Но първо трябва да изберем нов водач.

Атанасий кимна.

- По този въпрос сме единодушни.

В този миг от недрата на планината се разнесе звук, който отекна и в параклиса. Този звук бележеше началото на заупокойната литургия.

- Трябва да се присъединим към братята си - каза Тома. - И докато не изберем нов водач, предлагам да не разкриваме нищо от това, което видяхме тук. В противен случай ще създадем паника. - Обърна се към Малахия. - Не си единственият, който е чел старите хроники.

Малахия кимна, но очите му бяха все така ококорени от страх. Обърна се и хвърли последен, но продължителен поглед на празния Тау, докато останалите започнаха да напускат помещението.

- Ако Тайнството напусне Цитаделата, ще рухне църквата, не планината - промърмори той достатъчно тихо, за да не го чуе никой. Сетне побърза да напусне параклиса, тъй като се страхуваше да остане сам в него.

Стая 406, Общинска болница,

Руин

Лив Адамсен се събуди рязко, досущ като останал без дъх плувец, който изскача на повърхността. Пое жадно въздух, русите ѝ коси бяха полепнали по бледата, плувнала в пот кожа, а зелените ѝ очи оглеждаха трескаво стаята с надеждата да открият нещо осезаемо, нещо реално, което да ѝ помогне да се откъсне от ужасите на кошмара. Чу шепот, сякаш в стаята имаше още някой. Огледа се, за да види откъде идва.

Нямаше никого.

Стаята бе малка: затворена врата, срещу нея - леглото със стоманена рамка, на което лежеше тя, стар телевизор, окачен на стойка, монтирана на тавана в единия ъгъл, прозорец, чиято бяла боя върху рамките бе пожълтяла и започнала да се люспи. Щората бе спусната, но зад нея прозираше ярка слънчева светлина и ясно очертаваше решетките на фона на измитите стъкла на прозореца. Лив си пое дълбоко дъх, опита се да се успокои, сетне долови миризмата на болести и дезинфектанти.

И тогава си спомни.

Лежеше в болница... макар да нямаше представа защо или как е попаднала тук.