Саймън Тойн - Ключът

Но ако това бе победа, тази победа бе пирова.

Затвореше ли очи, неизменно виждаше тялото на Оскар де ла Круз - своя баща - да лежи окървавено на пода в онзи склад на летището. Той бе прекарал по-голямата част от дългия си живот в криене от Цитаделата, след като бе успял да избяга от нея и да фалшифицира смъртта си в окопите на Първата световна война. В крайна сметка обаче служителите на Цитаделата все пак бяха успели да го спипат. Той бе спасил живота ѝ, като я бе прикрил с тялото си от гранатата, хвърлена от агент на Цитаделата срещу нея и Гейбриъл.

Оскар бе човекът, който първи ѝ бе разказал истината за Цитаделата, нейната зловеща история и тайните, които криеше зад стените си. Той я бе научил да разчита пророческите символи, издялани върху камъка, още когато тя бе малко момиче. Той ѝ обясняваше тяхното значение - любящ баща, който разказва страховити истории на синеокото си момиченце, както по-късно бе постъпила самата тя с Гейбриъл, майка, която предава същите истории на своя син.

„Когато всичко приключи - неведнъж я бе уверявал Оскар, - когато древното зло бъде поправено, ще ти покажа следващата стъпка“.

Често се бе питала какво ли тайно познание крият тези думи, а сега никога нямаше да разбере.

Sancti бяха разгромени, но междувременно бе унищожено и собственото ѝ семейство - първо съпругът ѝ, сетне баща ѝ. Кой беше следващият? Гейбриъл лежеше в затвора, оставен на милостта на организации, на които тя знаеше, че не бива да се разчита. А и самата Катрин бе видяла свещеника, застанал на пост пред вратата ѝ, поредния агент на същата тази църква, която вече ѝ бе отнела толкова много.

„Ще ти покажа следващата стъпка“. Така бе обещал баща ѝ. Но той бе напуснал този свят, убит малко преди да завърши делото на своя живот, а Катрин не виждаше стьпка, която да ѝ вдъхне надежда или да спаси нея, Гейбриъл или Лив от надвисналата над тях опасност.

Ватиканът

Кардинал Клементи напусна кабинета си с максималната скорост, която бе способно да развие едрото му тяло.

- Кога пристигнаха? - попита той. Полите на черните му одежди се развяваха подире му като крила на гарван.

- Преди пет минути - отвърна Шнайдер, който полагаше сериозни усилия да не изостава от своя началник.

- И къде са сега?

- Поканихме ги в заседателната зала в подземието. Дойдох да ви уведомя веднага след като научих, че са тук.

Клементи мина забързан покрай двама швейцарски гвардейци. Надяваше се Негово светейшество да не напусне покоите си точно в този момент и да попита къде се е разбързал така. Като държавен секретар на Ватикана Клементи работеше в тясна връзка с папата - и в буквален, и в преносен смисъл. Двамата редовно обсъждаха политиката, която трябва да следва Ватиканът в различни области, а и Клементи редовно внасяше документи за подпис от Негово светейшество. Папката в ръката му не съдържаше нито един документ, изискващ папския подпис или печат. Негово светейшество нямаше ни най-малка представа за съдържанието ѝ, нито пък за намеренията на кардинала, тъй като Клементи бе положил сериозни усилия в това отношение.

Кардиналът стигна края на коридора и бързо се мушна през вратата, която водеше към аварийното стълбище.

- Знаем ли кой от Групата присъства?

- Не - отвърна Шнайдер. - Служителят на охраната не бе сигурен, а не исках да го притискам излишно. Реших, че е по-добре да не знае подробности.

Клементи кимна и потъна в мрачните си мисли, свързани с резултатите от тази неочаквана среща.

„Групата“ бе названието, което бе дал на тримата като средство да ги превърне в една общност, най-обикновен психологически трик, който целеше да установи някакъв баланс на силите между тях - той от едната страна, останалите от другата. Намеренията му се бяха провалили. Те бяха прекалено влиятелни и дори могъщи, имаха прекалено силни характери, за да действат като хомогенно цяло и - каквито и усилия да полагаше Клементи - си оставаха същите непреклонни индивидуалисти, какви бяха и в мига, в който кардиналът се бе срещнал с тях, за да изложи плановете си. Групата се събираше колкото е възможно по-рядко, а срещите им винаги се осъществяваха в пълната секретност, която изискваше общото им начинание. Предвид влиянието на тези хора и мащабите, с които действаха, уреждането на среща, на която да присъстват всичките, бе истинко чудо. Следващата им сбирка бе планирана чак за идния месец; и въпреки това един или двама от тях бяха дошли тук неканени, неочаквани, без да предупредят за посещението си. А каква бе причината? Имаше само едно възможно обяснение.