Саймън Тойн - Ключът

А една от тези тайни бе негова.

И ако тя добиеше гласност, всичко, което бе постигнал, щеше да рухне и църквата щеше да претърпи ужасна загуба.

Изведнъж усети пристъп на гняв и се прокле заради човешката си слабост. Прекалено дълго бе отлагал решаването на заплетената ситуация около Цитаделата. Отвори вратата и излезе в празния коридор, който нямаше прозорци, тъй като сводестите му стени следваха основите на кулата. Щеше да покаже на членовете на Групата истинската сила на своята решимост, подписвайки пред очите им четири смъртни присъди. Така щеше да демонстрира непоколебимата си воля и да обвърже останалите с общата отговорност за пролятата кръв.

Излезе рязко през вратата, която водеше към главното фоайе, забърза по мраморния под, мина покрай банкоматите с инструкции, изписани на латински, и се насочи към асансьора със стоманена рамка, който се спускаше в подземията, издълбани в скалата под сградата.

Бе на няколко крачки от асансьора, когато вратите му се отвориха и от него излезе Шнайдер, който подскочи стреснато при вида на своя шеф и блесналите му от ярост очи.

- Е? - попита Клементи, докато влизаше в асансьора и натискаше бутона, който щеше да ги отведе в подземията. - С кого от нашите безценни партньори ще имам удоволствието да се срещна?

- С всичките - отвърна Шнайдер, след като асансьорът започна да се спуска. - Цялата Група е тук.

Багдад, Централен Ирак

Вечерният въздух, който тегнеше над пазара в Садр Сити, носеше сух прахоляк, примесен с мириса на сурово месо, зрели плодове и гнилоч. Хайд бе седнал на сянка в едно кафене. На масата пред него имаше разтворен американски вестник, а до него - чашка кафе, от което бе останала само утайката. Над чинийката се въртяха в кръг две мухи. Той се обзаложи наум коя от тях първа ще се откаже от преследването и ще отлети. Направи погрешен залог. Което всъщност бе правил през целия си живот.

Вдигна чашката и отпи мътната утайка, като междувременно обходи с поглед пазара иззад тъмните, изподраскани от пясъка стъкла на очилата си, марка „Оукли“, използвани от морската пехота. Ненавиждаше иракското кафе. Тук го оставяха да кипне и да изстине цели девет пъти, за да премахнат всички нечистотии, както се изразяваха, но в процеса кафето ставаше почти негодно за пиене. От това варене все пак имаше някаква полза - то означаваше, че всички микроби в кафето са убити. Повечето иракчани го пиеха със сметана и огромни количества захар, за да прикрият отвратителния му вкус. Хайд обаче го пиеше черно, за да му напомня за дома и да разпалва горчивата омраза, която питаеше към страната, която все не успяваше да напусне. Освен това черното бе любимият му цвят. Когато сметнеше, че животът му е станал прекалено сложен и проблемите заплашват да го пречупят, той намираше някое казино с рулетка и залагаше всичко, което имаше, на черно, като по този начин свеждаше всичките си беди до едно най-обикновено завъртане на колелото. Ако спечелеше, напускаше казиното с достатъчно пари, за да си купи поне малка доза успокоение, тъй като никога не поемаше риска да удвои мизата и да повтори залога. Ако загубеше... е, вече нямаше нищо за губене, съвсем буквално. И в единия, и в другия случай рулетката го променяше по някакъв начин. Допадаше му простотата, която му носеше подобно действие.

Погледна си часовника. Свръзката му закъсняваше и той махна с ръка на сервитьора да напълни нова чаша с омразната му черна течност. Не можеше да продължи да седи, без да си поръча нищо, тъй като и бездруго идването му тук криеше достатъчно рискове. Едрото му тяло, високо над метър и осемдесет, и бялата му кожа го открояваха прекалено силно от тълпата, да не говорим за червеникавата брада, затова Хайд не се съмняваше, че се намира под наблюдение, но от кого, нямаше представа. Взе вестника и се престори, че чете, докато продължаше да оглежда минувачите иззад черните стъкла на очилата си.

Садр Сити се намираше в източните покрайнини на столицата. Преди нашествието се наричаше Саддам Сити, а преди това - Революция. Нито едно от тези названия не отразяваше истинската му същност: Садр Сити беше бордей, построен набързо и с евтини материали в края на 50-те години, за да подслони градските бедняци. Къщите и жилищните блокове се бяха пренаселили още преди мазилката на стените да изсъхне, а днес броят на хората, които живееха тук, бе дори още по-голям. И всички те идваха да пазаруват тук, на този пазар. Точно в този момент на площада бе най-оживено, тъй като на връщане от работа всеки се отбиваше на пазара, за да купи прясна храна, извадена от хладилниците, в които бе престояла през деня. Толкова много цивилни на едно място! Истински кошмар за всеки агент!