Саймън Тойн - Ключът

Преди няколко години някой бе минал с натоварен с експлозиви мотоциклет през немарливите постови на контролно-пропускателния пункт, който работеше тук всяка вечер, и се бе взривил пред централния вход на пазара, отнемайки освен собствения си живот и живота на още седемдесет и осем души. Дупките по стените. където се бяха забили шрапнелите, още си личаха. В същото време обстоятелствата, които превръщаха пазара в мечтана мишена за всеки терорист, го превръщаха и в предпочитано място за срещи с параноично предпазливата свръзка на Хайд - за него просто нямаше по-добър начин да се скрие в тълпата.

Хайд също бе проявил предпазливост. Бе дошъл рано и бе седнал на най-удобното място в кафенето, за да наблюдава площада. Оттук се откриваше сто и осемдесет градусова гледка към улицата, а масивнага стена зад гърба му означаваше, че никой не е в състояние да приближи, без да го забележи. Винаги се обзалагаше, че ще открие своя човек преди онзи да дойде при него. Това бе игра, която обичаше да играе всеки път, когато имаше среща точно с тази свръзка. Човекът бе известен с умението си да се появява и изчезва незабелязано. Затова и никой никога не бе успявал да го залови, макар че няколко тайни служби от двете страни на политическата барикада бяха положили сериозни усилия в тази насока. Хайд също си бе спечелил завидна репутация. По времето, когато служеше в Осми разузнавателен батальон, бе най-добрият боец в своя взвод. Тогава се гордееше, че никой не е успял да се промъкне и да го изненада в гръб, макар приятелите му да се опитваха непрекъснато. И тъй като сега бе цивилен, трябваше да полага още по-големи усилия да не изгуби някогашните си умения. С очите си бе видял до какво води службата в частни компании. Мъже, напуснали армията само преди две или три години, се бяха превърнали в развалини с отпуснати мускули и загубени умения, разчитащи на репутация, която отдавна не заслужаваха. Бе твърдо решен това да не се случи и с него. Позволиш ли си да се отпуснеш на място като това, няма да живееш дълго. Затова той полагаше специални усилия и приемаше всяка задача като изпълнена с опасности мисия, ей така, за всеки случай.

Отново обходи с поглед пазара, отляво надясно, уверен в прилаганата тактика. Тъкмо бе достигнал най-далечната точка на мястото където стената ограничаваше зрителното му поле, когато проскърцването на стол го накара да се обърне рязко.

- Носиш ли парите? - попита Дух и се настани на стола от другата му страна. Хайд едва долови приглушения му от уличната шумотевица глас.

По дяволите! Дух отново бе успят!

Хайд сгъна вестника и го остави на масата, като се постара да прикрие раздразнението си.

- Какво, няма ли да си побъбрим? Няма ли да кажеш: здравей, как си? Как са жената и децата?

Дух впери в него бледосивите си очи. Погледът му бе студен.

- Ти не си женен.

- Откъде знаеш?

- Хората с твоята работа нямат жени... не и за дълго.

В гърдите на Хайд пламна гняв. Той стисна юмруци. Преди шест седмици бе получил документите за развода, изпратени му от Уанда по пощата, след като тя бе хакнала страницата му във „Фейсбук“ и бе прочела съобщения, които не би трябвало да чете. Дух обаче не знаеше това. Просто налучкваше и се опитваше да го ядоса. Беше познал. В този миг Хайд изгаряше от желание да забие юмрука си между тези необикновени сиви очи.

Сякаш прочел мислите му, Дух се усмихна, за да го успокои. Хайд отмести поглед, взе чашката си с кафе и я изпи до дъно. Усети се какво прави едва когато глътна зърнестата утайка. И преди бе срещал корави типове, но този бе различен. Беше по-висок от повечето иракчани и изглеждаше доста жилав и издръжлив. Внушаваше опасност и излъчваше физическа заплаха, приличаше на граната с изваден шплент. Местните му агенти твърдяха, че бил пустинен дух, и отказваха да се срещат с него. Именно затова Хайд поддържаше връзка с него - не вярваше в духове и изпълняваше заповедите: все пак старите армейски навици умираха трудно.

- В чантата под масата са - каза той, вперил поглед в пазаруващата тълпа вместо в сивите очи на човека срещу себе си. - Настъпил съм дръжката. Ти ми даваш пакета, аз си вдигам крака.

Нещо изтрака на масата и Дух побутна към него пакет, увит в зебло.

Хайд поклати глава в израз на престорено разочарование.

- Пиша ти двойка за умението да представяш стоката си - каза, разви грубия плат и огледа предмета. Камъкът изглеждаше съвсем обикновен. Спокойно можеше да мине за парче зидария, взето от някоя от многобройните купчини руини, осеяли улиците на града. Хайд го обърна от другата страна и видя избледнелите знаци по повърхността му, които за него не бяха нещо повече от чертички и завъртулки. - Страхотна цена за един стар камък - каза той, уви го в зеблото и вдигна крака си от дръжката на чантата, в която имаше петдесет милиона иракски динара или около четирийсет хиляди американски долара.