Саймън Тойн - Ключът

Дух стана с чантата в ръка.

- Похарчи ги умно - каза Хайд, който се бе поотпуснал, след като парите вече не бяха негова отговорност. - Дойната крава може да спре да дава мляко.

Дух се поколеба, но седна отново.

- Обясни.

Хайд се наслади на обърканото му изражение. Доволен бе, че е успял да го изненада.

- Трябва да следиш какво се случва по света - каза той и плъзна вестника по масата. На първа страница, точно под името, имаше снимка на Цитаделата в Руин, а заглавието до нея гласеше:

ЩЕ РУХНЕ ЛИ

НАЙ-СТАРАТА КРЕПОСТ НА СВЕТА?

- Ако не са свещениците в планината да вдигат цените на тези камъни, те едва ли биха стрували повече от най-обикновено парче зидария - каза Хайд, пъхна една мазна банкнота под празната чашка за кафе, мушна вързопа с камъка под мишница и се накани да си тръгне. - Това може да е последният ти хонорар, приятелю.

- Цитаделата никога не разкрива своите тайни - промълви Дух, разгъна вестника и впери поглед в снимките на тримата оцелели в долната половина на страницата.

- Нищо не е вечно - отвърна Хайд. - Така казва съпругата ми, която скоро ще стане бивша.

Обърна се и закрачи бързо, преди смахнатият тип със сивите очи да успее да му отвърне нещо.

Почувства се добре, когато изпълнената с опасности пазарска суетня остана зад гърба му, и се насочи към паркирания наблизо пикап. За първи път бе победил в словесния дуел с Дух. В крайна сметка май онзи тип не беше чак толкова железен. Едва не припадна, когато видя вестника. Сигурно беше поредният тарикат, опитващ се да изкара някой долар.

Вдигна поглед към смрачаващото се небе. Не след дълго слънцето щеше да залезе и да влезе в сила полицейският час. Трябваше да стигне до другия край на града и да се присъедини към останалата част от екипа. По изгрев-слънце щяха да напуснат града и да се върнат в петролните полета в прашната пустош западно от Багдад. Хайд предпочиташе пустинята. Там беше по-тихо и по-спокойно. И имаше по-малко хора.

Сви зад ъгъла и видя пикапа си, паркиран в сянката на отсрещните сгради. Червеното лого на компанията бе единственият цветен акцент по цялата потънала в сивота улица. Зад волана седеше Тарик и се оглеждаше да не би някой да пъхне камък в ауспуха или да му погоди друг гаден номер. Автомобилите на западните компании често ставаха жертва на саботаж или... политаха във въздуха.

Хайд махна с ръка, за да привлече вниманието му. Тарик погледна към него и замръзна. Хайд се извърна рязко, почувствал нечие присъствие вляво, и инстинктивно посегна към автоматичния пистолет под сакото си. Обърна глава и видя две светлосиви очи.

- Забрави това - каза Дух и покри с вестника пистолета, който Хайд бе насочил срещу него. Пристъпи напред, без да обръща никакво внимание на дулото, което се заби в гърдите му. - Тези хора - каза и посочи снимките във вестника - може да дойдат тук и да потърсят... нещо. Уведоми ме, ако дойдат.

Хайд сведе поглед и видя номера на сателитен телефон, записан под трите снимки. Присви презрително устни, за да прати Дух където заслужава, но се оказа, че е закъснял. Дух вече бе изчезнал.

Цитаделата, Руин

Когато заедно с останалите Атанасий влезе в пещерата, която служеше за катедрала, и се насочи към олтара, скръбните ритми на елегията го връхлетяха като вълна. Това бе единственото място в Цитаделата, достатъчно голямо, че да побере всички. Днес тук наистина се бяха събрали всички, обединени в общата си скръб.

Най-отзад стояха сивите раса, монасите, които не притежаваха никакви специфични умения, тъй като все още не бяха разпределени към нито една гилдия. Яркочервена редица от стражи ги отделяше от по-висшестоящите монаси. Следваха кафявите раса – зидари, дърводелци, опитни майстори, които поддържаха самата Цитадела. Те бяха толкова уморени след усилния труд през последната седмица, че Атанасий виждаше как някои едва се държат на краката си. Пред тях стояха т.нар. apothecaria с белите си качулки, монасите с медицински познания, чиито умения ги бяха издигнали над всички останали освен над черните раса - духовните водачи, свещениците и библиотекарите, които прекарваха целия си живот в мрака на Голямата библиотека, за да опазят знанието, трупано в мрачните недра на планината още от времето, когато човечеството бе открило писмеността и бе започнало да записва своята история.

Докато Атанасий вървеше към олтара, за да заеме мястото си и да се обърне с лице към тях, събралите се монаси продължиха да редят куплетите на елегията. Традицията изискваше когато прелатът, главата на този планински орден, бъде призован от Бога, абатът да произнесе хвалебствено слово и да поеме временно длъжността на прелат, докато не бъдат проведени избори, които да назначат на поста него или някой друг. Сега обаче върху каменната плоча в подножието на Т-образния кръст в пещерата лежаха две тела - това на прелата отляво и на абата отдясно. За първи път в своята неизмеримо дълга история Цитаделата бе останала без водач.