Саймън Тойн - Ключът

- Засега - каза Пентанджели, отвори куфарчето си и извади папка с емблемата на ЦРУ на корицата. - Не си единственият с приятели по върховете - каза той и плъзна папката към кардинала, за да я прочете.

Тя съдържаше запис на конфиденциален разговор между пациентка на име Лив Адамсен и д-р Юсеф Кая, главен клиничен психиатър в общинската болница в Руин. Последният абзац бе отбелязан с жълт маркер.

... Пациентката показва класически симптоми на посттравматична амнезия, причинена вероятно от тежка физическа или психологическа травма. В същото време обаче пациентката се намира в изключително добро физическо състояние, умът ѝ е бистър, очевидно незасегнат от случилото се, което означава, че след известно време и след подлагането на определена терапия пациентката би трябвало напълно да си възвърне изгубената памет.

- Тя е бомба с часовников механизъм - намеси се обвитият в облак цигарен дим Сян на перфектен английски. - Лично аз изобщо не се интересувам дали Тайнството ще бъде разкрито пред света, или не. Честно казано, смятам, че то е мит - знаете, че съм атеист. Това, което ме тревожи, е следното - след като Цитаделата не е в състояние да опази най-голямата си тайна, как тогава ще опази нашите тайни?

- Това не е единствената ни грижа - добави Пентанджели и извади от куфарчето си друга папка с гриф СТРОГО СЕКРЕТНО.

- Обект номер едно: Катрин Ман, петдесет и две годишна, от турско-бразилски произход, ръководител на глобална хуманитарна организация с представителства в цял свят, включително в Руин. Вдовица на д-р Джон Ман, американски гражданин, археолог и изследовател, убит преди дванайсет години по време на археологически разкопки в Ирак заедно с целия си екип, след като съобщават за важно откритие, направено в пустинята край Ал Хилах - прочете Пентанджели и вдигна поглед към Клементи. - Това не ви ли тревожи?

Кардиналът на пророни нито дума.

- Обект номер две: Гейбриъл Ман, трийсет и две годишен, син на Катрин и Джон Ман. Следвал икономика и различни филологии в Харвард преди смъртта на баща си. Сетне напуснал университета и постъпил в армията. Издигнал се до взводен сержант в специалните части, сражавал се е в Афганистан и бил награждаван два пъти, преди да се уволни от армията и да постъпи в семейната компания като съветник по въпросите на сигурността. В това си качество е работил по няколко проекта в Ирак, където е провел собствено разследване на обстоятелствата около смъртта на баща си. Три пъти е искал разрешение да пътува до Ал Хилах в провинция Бабил, но и трите пъти му е отказвано, тъй като районът е неспокоен и цивилен като него би бил изложен на голяма опасност. - Пентанджели пак погледна Клементи. - Струва ми се, че това е човек, който е започнал нещо, но не го е довършил. За съжаление става въпрос за област, в която ние също имаме интереси. Това ме притеснява.

- Всички сме съгласни - каза Сян. - Рискът, който представляват тези хора, е неприемлив за нас. Влиянието ни в Руин е ограничено, но вашето, посредством църквата, както сам заявихте, е огромно. Настояваме да упражните това влияние и да защите нашите интереси... както и вашите.

Клементи устоя на отправените му погледи. Преди час сигурно би се поколебал, но времето, прекарано в архивите на Банка Ватикана, му напомни колко много може да изгуби. Оцеляването на църквата бе по-важно от всичко, по-важно от спасението на собствената му душа. Дори да знаеше, че ще гори в ада заради това, което се канеше да направи, това пак щеше да е жертва, която си заслужава. Протегна ръка и натисна един от бутоните на телефона по средата на масата. Подобно на самата заседатална зала и телефонната линия бе подсигурена срещу подслушване и защитата ѝ не отстъпваше на тази, с която се ползваха телефоните на повечето тайни служби по света. Разговорът не можеше да бъде нито проследен, нито записан.

Бързо набра номера, който знаеше наизуст. Пръстите му трепереха от прилива на адреналин. Превключи на високоговорител, за да може всички в стаята да чуят разговора, който се канеше да проведе. Искаше да станат свидетели на този разговор. Искаше да станат част от това, което щеше да се случи. Огледа лицата им, докато бързите писукания на набрания номер преминаха в звънене. Нещо изщрака и се чу глас:

- Да?

- Аз съм светлината на света - започна Клементи. - който ме последва...

- ...Той не ще ходи в мрака 61- отвърна гласът, както изискваше паролата.

Клементи облиза пресъхналата си долна устна с още по-сухия си език.