Саймън Тойн - Ключът

Картината се смени и Лив видя собствената си снимка, поставена между тези на тъмнокоса жена, която ѝ се стори смътно позната, и на монах със зелено расо, легнал върху носилка, целият в ритуални рани, от които течеше кръв.

- От тях трима са настанени в болница, като състоянието им варира от стабилно до критично.

Появиха са не особено ясни кадри, на които се виждаше как полицаи настаняват тъмнокос мъж на задната седалка на патрулния си автомобил.

- Четвъртият е задържан за разпит от полицията.

Картината застина и сърцето на Лив подскочи, когато позна мъжа, а името му изплува в съзнанието ѝ.

Гейбриъл!

Образът му отключи порой от спомени и чувства.

Спомни си как ѝ се бе усмихвал в мрака на Цитаделата, как бе държал ръцете ѝ в спешното отделение, след като я бе изнесъл навън, как я бе закрилял, докато не дойдоха полицаите да го отведат. Бе обхванал лицето ѝ в длани и бе вперил очите си в нейните.

„Успееш ли да се измъкнеш - беше ѝ казал, - бягай колкото се може по-далеч от Цитаделата. Скрий се на сигурно място и остани там, докато те намеря“.

След което я бе целунал по устните, а после го бяха издърпали от нея и тя остана сам-самичка в изпълнения с крясъци хаос в болницата.

Докосна устните си, припомнила си целувката му, и съжали, че не може да си спомни повече. Трябваше да се измъкне оттук. Гейбриъл я бе предупредил, а и собствените ѝ инстинкти подсказваха, че трябва да се скрие някъде. Трябваше да отиде на сигурно място, където да подреди парченцата от пъзела на спомените за случилото се в мрака на Цитаделата, далеч от зловредното влияние на това място и на лекарствата, които замъгляваха ума ѝ. Трябваше да се прибере у дома, това ѝ подсказваше изостреният ѝ инстинкт на човек, преследван от някого.

Точно в този момент - сякаш някой бе подушил страха ѝ и бе дошъл тук, привлечен от него - чу проскърцването на обувки по пода отвън. Насочи дистанционното към телевизора, за да го изключи, и в мига, в който се отпусна върху леглото си, вратата започна да се отваря.

Цитаделата, Руин

Братът градинар водеше малобройната делегация в оградената със стена градина в сърцето на Цитаделата, Бе решено единствено водачите и онези, които изпълняваха длъжността на водачи на основните гилдии, да влязат в градината, докато градинарите не получат повече информация за състоянието на дърветата.

- Ето. - Излязоха под дъжда и братът градинар посочи една ябълка. - Вижте как са потъмнели листата.

Дори Атанасий, койго не разбираше нищо от овощарство, бе наясно, че дървото е болно. Изглеждаше в есенна премяна, вместо да кипи от енергията на пролетта.

- Кога забеляза това? - попита уж небрежно Аксел, но зад провлачения носов говор, с който изрече въпроса си, прозвуча полицейска настойчивост.

- Вчера. Не бях идвал от известно време в градината покрай възстановителните работи във вътрешността на планината.

- И преди това не си забелязал следи от тази... ръжда?

- Не.

- И всичко това започна след експлозията?

- Предполагам, че да.

Отец Малахия се обърна към Атанасий.

- Виждаш ли? - каза той. - Не трябваше да позволяваш на sancti да напускат планината. Нещо свято е било разстроено от твоите действия. Това е недвусмислено свидетелство.

Атанасий направи крачка встрани, за да огледа повехналите клонки на дървото.

- Виждал ли си нещо подобно и преди?

Братът градинар сви рамене.

- От време на време.

- И каква беше причината тогава?

- Ръждата по растенията може да бъде причинена от суша, насекоми, гъбички...

- Възможно ли е причината да е земетресение?

- Би могло. Ако земните пластове се разместят прекалено силно, корените ще се скъсат и дървото няма да получава нужните му хранителни вещества в достатъчно количество.

- Защо тогава не приемем, че трусът от експлозията е въздействал на растенията по начин, сходен на земетресение? - Атанасий се обърна към Малахия. - Разбирам, че случилото се тук поставя всички ни под огромно напрежение, но моментът е крайно неподходящ за прояви на суеверия и паника. Времето изисква бистър ум и хладнокръвно ръководство - каза той, след което се обърна отново към брата градинар: - Как смяташ, че е най-добре да постъпим?

Едрият мъж поглади брадата си и огледа дърветата.

- Ами... ако нещата стоят така, както казваш, ситуацията едва ли ще се влоши. Винаги можем да изрежем мъртвите и умиращите клони, за да ускорим възстановяването на дърветата. Ако обаче причината е друга - каза той и погледна крадешком към отец Малахия, - тогава болестта ще се разпространи.