Саймън Тойн - Ключът

- Благодаря - каза тя и стисна лекичко ръката на Аркадиан.

- Няма за какво - отвърна той, пусна ръката ѝ и бръкна в джоба си. - Скоро ще те изпишат - каза и ѝ подаде визитната си картичка. - Бих искал да ми позвъниш, когато излезеш от болницата. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да те откарам до летището. - Погледна превързаната си ръка. - Или да помоля някой да откара и двама ни. - Наведе се и я целуна по челото. Жестът му ѝ напомни за начина, по който баща ѝ я целуваше за лека нощ по времето, когато бе малка, а светът бе сигурно и спокойно място.

- Грижи се за себе си - каза той, преди да стане от леглото и да тръгне към вратата.

- Какво има в другия плик?

- Нещо за госпожа Ман - отвърна Аркадиан. - Стаята ѝ е в същия коридор.

- Поздрави я от мое име - каза Лив.

- Непременно.

- Поздрави и Гейбриъл, ако го видиш.

- О, скоро ще имаш възможност да направиш това лично. Не могат да го държат още дълго, а аз няма да повдигна обвинения срещу него, макар да ми заби инжекция с приспивателно. Не се съмнявам, че ще излезе на свобода съвсем скоро.

Полицейско управление,

Централен район, Руин

Същият набит широкоплещест полицай, който преди няколко минути бе закопчал ръцете на Гейбриъл с белезници зад гърба, го побутна към противопожарната врата. Намираха се в отделението с килиите, разположено дълбоко под полицейското управление. Мястото бе същински лабиринт с ниски тавани, криви стени и тесни коридори, издълбани в скалите под града преди стотици години. Мъждукаха голи електрически крушки, които хвърляха зеленикави оттенъци върху боядисаните в сиво стени и създаваха усещането, че се намират във вътрешността на сграда, която - ако можеше да бъде сравнена с жив организъм - не се чувства никак добре.

Не че самият Гейбриъл се чувстваше добре.

Току-що бе приключила срещата му с адвоката, който бе изложил обвиненията срещу него. Ченгетата бяха открили три трупа в хангара на летището, а полицията бе в състояние да докаже, че той също е бил на това място. Двама от мъртъвците бяха простреляни с деветмилиметров пистолет, а ръцете му реагираха положително на взетата от дланите му проба за барутни отлагания. Освен това Гейбриъл бе заловен в градската морга по времето, когато там е било откраднато тяло. И накрая, нападнал е полицейски инспектор със спринцовка, пълна с кетамин 71. Несъмнено именно последното обвинение бе причината за грубото отношение на мълчаливия помощник-инспектор. Останалите обвинения най-вероятно щяха да отпаднат, но това щеше да отнеме време, а Гейбриъл не разполагаше именно с време.

Припомняше си отново и отново сцената, на която бе станал свидетел в Цитаделата, и се опитваше да проумее видяното. Нямаше представа защо му бяха позволили да напусне планината жив, при това с момичето на ръце, но ясно съзнаваше, че е успял да се измъкне от лапите на ордена само временно. Каквото и да се бе случило с Лив на върха на планината, преди да я намери, каквото и да бе научила за Тайнството - дори да не бе научила нищо - нямаше никакво значение. Монасите sancti, положили клетва да защитават най-голямата тайна на планината, щяха да прегрупират силите си и да предприемат мерки да ѝ затворят устата завинаги. Лив се намираше в смъртна опасност, както и майка му, между другото, а също и самият той. Нямаше да е в състояние да защити никого, ако останеше заключен тук. Единственият му ход бе бягството, но нямаше представа как да се измъкне.

Бе огледал сградата, докато го водеха по коридорите, с надеждата да открие начин за бягство. Но всяка врата, край която бяха минали, водеше към други килии - в някои имаше затворници, други бяха празни. До стаята за разпити се стигаше по едно стълбище, което означаваше, че отделението с килиите се намира в подземието на сградата. Единственият начин да се излезе или влезе бе през автоматичната врата, през която бе минал, когато го доведоха тук.

Забави крачка, когато наближиха следващата килия, но рязко блъсване в гърба го накара да продължи. Гейбриъл трескаво обмисляше възможностите. До момента го бяха държали в единична килия, което напълно го устройваше. Нова килия може би означаваше съкилийници. А това не бе добре.

Продължиха да вървят все по-навътре и по-навътре в лабиринта. Боята се бе надула на мехури на местата, където солите се бяха процедили през скалата в стените и никой не си бе направил труда да ги измаже и боядиса отново. Тук килиите бяха доста по-малко и всичките бяха празни. За сметка на това миризмата на мухъл бе оше по-силна. Явно тези килии се използваха рядко.