Саймън Тойн - Ключът

Спомни си как - дори когато бе съвсем малка - баща ѝ бе споделял с нея различни тайни, бе ѝ обяснявал, че те са по-различни от другите хора, че са потомци на мала , най-старото племе на земята, преследвано от друго племе, което се опитвало да ги унищожи и да погребе притежаваното от тях знание. Беше ѝ показал тайните символи, беше я научил на езика на мала , бе ѝ разкрил тяхната мисия да възстановят справедливия ред на земята. Но бе премълчал и скрил от нея нещо толкова важно, че бе почувствал необходимостта да ѝ го признае от гроба. Може би не бе познавала баща си толкова добре, колкото си бе въобразявала.

В писмото имаше нещо, което я подразни. Баща ѝ винаги бе изключително внимателен в подбора на думи, винаги бе държал изказът му е да е особено прецизен, тъй като казваше, че думите носят най-ценния товар - смисъла. И въпреки това бе допуснал грешка: не я бе помолил да запали свещ „в“ негово име, а „до“ неговото име.

И тогава се сети.

Това съвсем не беше грешка.

Когато беше малка, баща ѝ неведнъж ѝ бе разказвал как предците им криели своите тайни. Един от начините бе да пишат съобщения върху хартия, но с лимонов сок, а не с мастило. Когато сокът изсъхнеше, ставаше невидим. Киселините в него обаче прогаряха хартията по такъв начин, че постави ли се листът хартия пред пламъка на свещ, буквите потъмняваха и скритите думи се появяваха. А в писмото Оскар изрично настояваше тя да запали свещ „до“ името му, за да продължат да разговарят.

В бележника имаше второ послание. Трябваше ѝ пламък, за да го прочете.

Полицейско управление, Руин

Умът на Гейбриъл трескаво анализираше всевъзможни сценарии. Ако останеше сам в килията с великана, несъмнено щеше да умре. Трябваше да направи нещо, и то в близките няколко секунди, преди полицаят да го заключи зад решетките. Погледна нагоре към ниския таван на затворническото отделение. В най-високата си точка таванът се издигаше на трийсетина сантиметра над главата му. Тясното пространство не му предоставяше кой знае какви възможности за маневриране. За щастие полицаят, който изпълняваше ролята на надзирател, бе нисък, което предоставяше на Гейбриъл поне още десетина сантиметра; в същото време онзи имаше телосложението на олимпийски шампион по вдигане на тежести. И освен това бе въоръжен. Освен с електрошоков пистолет разполагаше още с палка и флакон сълзотворен газ, окачени на колана му. Все пак нямаше огнестрелно оръжие.

Докато полицаят отключваше решетката, Гейбриъл отстъпи леко от стената, обърнат с гръб към надзирателя, при което пренесе тежестта на тялото си върху пръстите на краката си и присви колене, за да постигне по-добър баланс.

- Хиляда лири, ако ме сложиш в друга килия.

Зад гърба му се разнесе сумтене.

- И какво ще направиш, ще ми напишеш чек ли?

Гейбриъл поклати глава.

- В брой! Веднага!

Залагаше на вероятността ченгето да принадлежи към надзирателите от старата школа, които в никакъв случай не биха пропуснали възможността да прибавят някой ,,бонус" към заплатата си. Парите бяха като наркотик за корумпираните ченгета и досущ като наркоманите те не се интересуваха откъде идват.

- И откъде ще вземеш хиляда лири?

- Адвокатът ми ги предаде току-що. Парите са в десния ми джоб. Заведи ме в друга килия и са твои.

Настъпи тишина. Гейбриъл почти чуваше как се завъртат колелцата в мозъка на надзирателя.

Усети натиск в кръста си.

- Мръднеш ли, ще те прострелям с електрошоковия пистолет. Ако ли пък джобът ти се окаже празен, пак ще те застрелям, но ще държа пръста си на спусъка, докато не се подмокриш, ясно ли е?

- Да. Разбрахме ли се за новата ми килия?

- Ще говорим по-късно.

Гейбриъл приклекна още по-ниско и насочи вниманието си към едно място на стената, където неравната ѝ повърхност бе издадена леко напред. Почувства ръката на полицая първо да опипва външната страна на джоба му, а сетне да се пъха вътре, за да измъкне онова, което всъщност бе визитката на неговия адвокат.

Като част от военното си обучение Гейбриъл бе преминал и няколко курса по „развиване на устойчивост към изтезания“, които включваха и изстрели с електрошоков пистолет, за да стане ясно как ще реагира тялото му в подобна ситуация. В подобни случаи размерите или физическата форма не играеха никаква роля. Някои от най-едрите командоси падаха на земята като чували с картофи, докато други се възстановяваха почти мигновено. Гейбриъл попадна някъде по средата: електрошокът му въздействаше силно, но не го парализираше напълно, което означаваше, че ако не успее сега, едва ли ще получи втори шанс. Един изстрел в гърба би разстроил нервната му система и той нямаше да се възстанови, преди да бъде тикнат зад решетките с русата горила за компания. Съсредоточи вниманието си върху електродите, които се забиха още по-силно в гърба му, когато надзирателят се наведе по-ниско. Всичко зависеше от избора на най-подходящия момент и скоростта на действие. Полицаят се наведе напред и върховете на пръстите му докоснаха визитката в джоба му. Гейбриъл скочи.