Саймън Тойн - Ключът

Стигнаха края на коридора и поредното блъсване в гърба запрати Гейбриъл към двойна противопожарна врата, която водеше към къс тунел, разделен наполовина от решетка. От другата страна имаше килия със стоманено клекало, тясна пейка, зазидана в стената, и един мъж, толкова огромен, че всичко около него изглеждаше така, сякаш е пренесено от къщичката на седемте джуджета.

- Пъхни си ръцете през решетките - нареди му помощник-инспекторът.

Великанът направи една огромна крачка напред и препречи килията по цялата ѝ ширина, след което пъхна дебелите си като бедро на лекоатлет ръце между решетките.

Полицаят сграбчи Гейбриъл и го завъртя странично към стената.

- А мръднеш, а съм те гръмнал с електрошоковия пистолет, ясно? - Дъхът му вонеше на кафе и цигари.

Гейбриъл кимна и усети натиска на ченгето да отслабва, тъй като онзи бе насочил вниманието си към гиганта. Бе се изненадал, когато помощник-инспекторът с фигура на щангист бе дошъл самичък, за да го отведе в килията. Сега разбра причината: по-малко ченгета, по-малко свидетели.

Вдигна поглед към детектора за дим и охранителната камера, монтирани под вентилационните тръби, които минаваха по дължината на коридора. Видя, че камерата е от старите модели, които предаваха не особено ясни черно-бели образи без звук. Кабелите вероятно водеха към контролната зала, покрай която бяха минали. Вероятно там стоеше друг полицай, който в момента ги наблюдаваше, готов да изпрати подкрепление в случай на нужда. Килията обаче оставаше извън обхвата на камерата. Никой нямаше да види онова, което щеше да се случи вътре. А и щом помощник-инспекторът заключеше вратата и се отдалечеше, никой нямаше да го е грижа какво ще се случи.

Гейбриъл отмести поглед към огромното туловище на затворника от другата страна на решетките. Гигантът се взираше право в него и студените му очи излъчваха неприкрита заплаха. Гейбриъл издържа погледа му, макар че ако отместеше очи, това нямаше да му спести нищо. Очите на великана бяха разположени дълбоко в плоското му кръгло лице, увенчано с изненадващо консервативна руса прическа, която подхождаше повече на застрахователен агент.

Гейбриъл откъсна поглед от бездънните очи на затворника и огледа останалата част от туловището му. Наистина бе огромен, същински Франкенщайн, съшит от яки мускули, получени благодарение на дългогодишен прием на стероиди, и изпълнен със злоба и агресия. Едва се побираше в памучната си риза, чиито навити ръкави разкриваха огромните му ръце. Белезниците изглеждаха абсурдно малки върху дебелите му китки, но нещо друго, разположено над тях, разтревожи Гейбриъл. Синкава затворническа татуировка. Общо взето, колкото по-голяма бе татуировката, толкова повече време бе прекарал притежателят ѝ в затвора. А тази бе огромна. Но не очевидното криминално минало на великана или дори огромните му размери притесняваха Гейбриъл толкова, колкото онова, което изобразяваше татуировката. Огромната рисунка - вероятно направена от самия затворник с помощта на мастило и игла - представляваше кръст. По някое време в тъмното си стероидно минало гигантът бе решил, че е открил Божията светлина. А сега църквата бе открила него и очевидно го бе натоварила да свърши нейната мръсна работа.

Бягството вече не бе опция, а необходимост. В мига, в който полицаят завиеше зад ъгъла на коридора, Гейбриъл щеше да остане самичък, заключен в земните недра с това набожно чудовище, и освен ако не измислеше нещо, при това много бързо, нямаше да се измъкне жив оттук.

Стая 406, Общинска болница,

Руин

Катрин Ман бе вперила поглед в онова, което ѝ бе донесъл Аркадиан.

Той остана съвсем малко. Споменът от последната им среща бе прекалено болезнен, затова той ѝ се извини и излезе.

- Открихме това сред вещите на баща ви - каза ѝ. - Съобщението е адресирано до вас. Реших, че трябва да го получите.

В плика за веществени доказателства имаше бележник с кожена подвързия и кожен ширит, увит около декоративна закопчалка върху корицата, за да не се отваря.

При вида му Катрин се просълзи. Баща ѝ използваше точно такъв, откакто се помнеше. Тя взе от нощната масичка очилата си за четене, разви внимателно ширита и отвори бележника. Вътре откри писмо, написано с красивия почерк на баща си върху две съседни страници.

Всички останали страници бяха празни. Тя препро- чете писмото, за да се увери, че не е пропуснала нещо, но то си оставаше все така неясно, както при първото прочитане. Какво бе крил от нея? Винаги бе смятала, че си споделят всичко, че между тях няма тайни, и едва сега, след смъртта на баща си, бе открила, че това не е било така.