Саймън Грийн - Шадоус Фол

Сега нямаше и следа от него и Рия поклати глава като осъзна, че несъзнателно е очаквала да го види да се появява както обикновено. Или не беше вкъщи, или пристигането й не бе от значение за него. Ленард бе загубил интерес към много неща откакто бе умрял. Тя сви рамене, изключи двигателя и се заслуша в тишината. Къщата на семейство Аш се намираше в покрайнините на града, далеч от шума на множеството негови реалности. Дори и птички не пееха. Вероятно съществуваха наредби относно тези неща в квартала. Тя отвори вратата и излезе от колата. Направи го бързо, за да няма възможност да размисли над това какво прави и да промени намеренията си. Беше се разколебала пет-шест пъти по пътя насам. Заключи вратата на колата, разсеяно се зарадва на приглушеното щракване на ключалките. Харесваше й, когато механизмите работеха, както се очакваше от тях. Караше я да се чувства в безопасност. Малко неща й вдъхваха подобна увереност през тези три години.

Тя отиде до входната врата, като полагаше усилия да остане спокойна и уверена, просто за веки случай, ако… някой… я наблюдаваше. Все още бе облечена в елегантните си черни дрехи от погребението по-рано през деня, макар че бе оставила малката си шапчица с воал в колата. Ленард не обичаше шапки. Самият той никога не носеше и имаше навика да прави ужасно хапливи забележки за онези, които ги предпочитаха. Не смяташе, че може да понесе чувството му за хумор, не и като капак на всичко останало. Тя спря пред входната врата, пое дълбоко въздух и натисна звънеца. Чу го как звъни слабо във вътрешността на къщата. Не можа да долови друго. Някъде запя птица. Звучеше самотно.

Зад матовото стъкло на вратата се появи сянка и се приближаваше без да бърза, а Рия внезапно изпита облекчение като осъзна, че не е достатъчно висока, за да е Ленард. Вратата се отвори широко и майка му се усмихна с искрена топлота като видя, че това е Рия. Марта Аш бе дребна жена, едва пет фута висока, с къдрава тъмна коса и спокойни сиви очи. Носеше елегантни, практични дрехи, скромни бижута и очила с позлатени рамки, които вечно забравяше някъде. Рия винаги се бе разбирала добре с нея и осъзна в нещо като шок, че макар някога да смяташе Марта за своя приятелка, не бе идвала нито веднъж да я види, откакто Ленард се завърна от света на мъртвите.

— Рия, скъпа, толкова се радвам да те видя пак. Хайде, влизай. Ще пийнем чай, сложила съм чайника.

— Благодаря — отвърна тя сковано. — Чаят ще ми дойде добре. Ленард вкъщи ли е? Трябва да говоря за нещо с него.

Почувства се неудобно от неловките реплики, но ако Марта бе наясно с притеснението й, тя не даваше никакъв признак за това. Отдръпна се Рия да влезе, а гласът й прозвуча спокоен, безпристрастен.

— Ленард го няма в момента, но няма да се бави. Отивай в дневната, сега ще дойда. Спомняш си накъде е, нали?

— Да, благодаря ти. Помня.

Рия мина покрай Марта и тръгна по широкия коридор, а познатата миризма на този дом я обгърна, все едно никога не бе го напускала. Беше време, не толкова отдавна, когато й бе толкова близък, колкото и нейният собствен. Видя познатите картини в рамки по стените, усети дебелия килим под краката си. Коридорът бе широк и просторен, не се чуваше и звук от стъпките й по килима. Внезапно я завладя чувство на покой и й се стори, че минава през спомените си, че е отново в миналото, когато светът все още имаше смисъл. Всеки миг Ленард щеше да се затича по стълбите надолу да я посрещне… Рия направи усилие да се отърси от този ред на мисли. Онова си беше тогава, а сега беше друго. Нещата вече се различаваха.

Всекидневната бе отворена — просторна и много уютна. Рия остави чантичката си на масичката до вратата и бавно влезе в огромната стая. Предполагаше се, че родителите на Аш са доста богати, макар че предпочитаха да ги смятат за прилично заможни. Учтив евфемизъм, който означаваше състоятелни, но не прекомерно. Навън през отворените френски прозорци се виждаше огромна градина, за която с любов се грижеше Томас Аш, бащата на Ленард. Той прекарваше доста от времето си в градината. В дните, когато това не бе възможно поради лошото време, той придърпваше някой стол до френските прозорци, седеше и я наблюдаваше, сякаш да се увери, че тя няма да се държи лошо в негово отсъствие. Нямаха общи теми с Рия, но винаги бе учтив, вечно смотолевяше нещо разсеяно. В началото тя си помисли, че е така, защото е черна, но не й бе нужно дълго време да разбере, че Томас е такъв с всички, включително с Марта и Ленард. Не че не харесваше хората. Просто нямаше кой знае какво да им каже. Освен ако не се интересуваха от градинарство и тогава нямаше спиране. Сега времето бе ясно и прекрасно, така че вероятно бе някъде навън, вторачен замислено в някой безобиден храст с градинарски ножици в едната ръка, стиснал здраво лулата в крайчеца на устата си.