Саймън Грийн - Шадоус Фол

Някой се изкашля и вдигна колебливо ръка. Всички наоколо поеха шумно въздух, след това шеметно се разбягаха във всички посоки, за да се измъкнат от огневата линия. Хиената се озъби още повече в широка усмивка, а някои от по-плашливите зяпачи изпоприпадаха в безсъзнание. Предимно на основание, че щом това и без друго ще стане, по-добре да го направят без кой знае какви сериозни натъртвания. Разсилният си проправи път през тълпата, създанията се отдръпваха на вълни пред него. Вторачи се с най-страховития си поглед в животното, което бе вдигнало ръка.

— Да? — изгледа го въпросително, като вдигна многозначително чука.

— Не искам да досаждам, може и да бъркам, но мисля, че е възможно аз да съм този, когото търсите. Смятам, че съществува вероятност аз да съм Роби Рабит.

Хиената отпусна чука.

— Или си, или не си. Кое от двете?

Заекът въздъхна горестно.

— Де да беше толкова просто…

Разсилният го сграбчи за гушата с огромната си лапа и го измъкна от тълпата, както се изтръгва плевел от цветна леха. Отиде обратно, застана отпред, а заекът висеше безпомощно и без да се оплаква от стиснатия юмрук. Пусна го на мястото на подсъдимия, което служеше и за свидетелска скамейка — предимно защото никой досега не си бе направил труда да направи такава. Щраусът подаде стол на заека да се качи на него, а той надзърна печално над ръба. Бе невзрачен на вид, на практика дребен, слабичък и доста посивял. Даже и онези места по него, които не сивееха, някак си оставяха впечатлението, че е толкова проскубан и безжизнен, че не можеше да не си помислиш, че и те трябва да са сиви. Мустаците му бяха увиснали, а дългите уши — прегънати по средата. От лицето му се виждаха почти само изключително печалните очи, примигващи над потрепващия му нос, и май трябваше в значителна степен да се поразвесели, за да придобие вид на депресиран.

— Ваша чест — каза щраусът, — позволете ми да ви представя първия свидетел.

— Виновен — отзова се незабавно кондорът.

— Но ваша чест, той е само свидетел!

— Сигурен ли сте? Прилича ми на виновен.

— Напълно, милорд. Ако ми разрешите да продължа…

— А вие как мислите?

Щраусът реши да бъде над нещата и насочи целия си властен авторитет към заека, чиито уши клепнаха още повече в резултат на това.

— Ти си Роби Рабит, смахнатият див заек, този с безпокойството?

— Е, това е труден въпрос — отвърна тъжно заекът. — Бих могъл да кажа, че е така, но как мога да съм сигурен? Само защото приличам на него в огледалото не е причина да прибързваме със заключенията. Спомням си, че някога бях той, но тези спомени биха могли да са изкуствено наложени. Или пък да са халюцинации. Е, възможно ли е, как мислите? Всички тук присъстващи. Доколкото знам, целият този съд може да е единствено една определено депресираща моя илюзия. В който случай значи, че разговарям сам със себе си, а не бих искал да е така. Мисля, че ми се ще да си ходя вкъщи вече, моля ви. Не се чувствам много реално.

— Мога да ти го докажа — прекъсна го хиената. — Ако те фрасна зад ухото с този чук и ти го усетиш, а така и ще стане, това ще ти докаже, че си реален.

— Не непременно — отвърна заекът. — Може просто да си въобразявам, че сте ме ударили.

— О, не, не и по начина, по който ще го сторя. Няма да имаш никакво съмнение, че съм те цапардосал.

— Но как това ще докаже, че аз съм заекът Роби?

— Защото аз ще ти го кажа, преди да те цапардосам!

— Но как ще знаете, че не си го въобразявате? Може да страдате от заблуждението, че удряте хората с чук за крикет, когато всъщност вършите нещо съвършено различно, като например да четете книга или да берете цветя? Искам да кажа, как дори знаете, че сте в действителност хиена? Виждам ви такъв, като ви погледна, но как може да се доверявате на ненадеждната ми преценка относно нещо тъй важно, като вашата идентичност?

Разсилният отвори и затвори уста няколко пъти, после седна на стъпалата до свидетелската скамейка да помисли малко. Щраусът, който бе от по-жилаво тесто, опита пак.

— Аз казвам, че си заекът Роби, и тъй като представлявам обвинението по този случай — което кажа, се приема. А сега пихте ли разказали на съда какво видяхте при нападението над Сий Гоут?

— Не знам какво видях — отвърна тъжно заекът. — Ако изобщо съм видял нещо и не съм бил някъде другаде по това време. Даже не съм сигурен, че съм тук сега. А пък ако съм, ще ми се да не бях. Май искам да си вървя вече, ако всъщност не съм си отишъл.

Съдията се надвеси над бюрото си и изгледа строго щрауса.