Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Ами родителите ти? — побърза да я прекъсне Поли, преди тя да успее да подхване любимата си тирада.

— Отношенията са все още напрегнати и вероятно ще останат такива известно време. Всъщност стига да не се виждаме, се разбираме добре. Пийвай, изоставаш.

Поли покорно отпи още една глътка. Не бе свикнала на алкохол. Вкъщи никога не държеше. Щеше да е много лесно да се напие или дрогира до безпаметност, а това щеше да се окаже опасно. Нужен й бе целият й самоконтрол, за да съхрани онова, което бе останало от нея. Сега вече нямаше за какво да се тревожи. Мисълта бавно изпълни съзнанието й, примесена с въодушевление. Имаше много неща, за които повече не се налагаше да се безпокои и тази мисъл бе далеч по-опияняваща от самото бренди. Тя отпи голяма глътка, пое за миг дълбоко въздух и после изгледа замислено Сузан.

— Наистина ли видя завръщането на Джеймс Харт в твоите карти?

— Дяволски точно. Седмици наред показваха все него. Може би, след като вече е пристигнал тук, ще се успокоят отново.

— Гледай ми — помоли импулсивно Поли. — Прочети моето бъдеще, след като вече съм свободна.

— Разбира се, защо не?

Сузан пресуши чашата, стана и отиде да донесе картите. Държеше ги в чекмеджето на нощното си шкафче, небрежно завързани с ластиче. Не бяха в много добър вид когато ги разбърка и подреди на масата. Бяха стари и поразръфани, и мъничко позацапани от постоянното пипане с ръце. Посмачкани и поизбелели. Сузан нареди картите една след друга, мърморейки си нещо, докато правеше това. Постави и последната, облегна се назад в стола и се загледа в тях. Дълго време не каза нищо, после погледна Поли някак странно. Погледът й бе студен, а устните — стиснати.

— Какво има? — попита разтревожено Поли. — Какво виждаш? Нещо лошо ли ще ми се случи?

— Сбъркала съм — каза Сузан и гласът й прозвуча като чужд. — Картите не са показвали Харт. Нещо лошо иде. Нещо лошо за целия град.

В Дълбоката пещера, дълбоко под Шадоус Фол, в тъмната земя, където само къртиците и онези твари, с които те се хранеха, се чувстваха комфортно, имаше съдебно заседание на Подземния свят на измислените герои. Всяко измислено или митично създание, живяло някога във въображението на света, принадлежи към него. Дракони и еднорози, йети и човекоядни чудовища, крилати змейове и базилиски, всички диви зверове, които никога не са съществували — а би трябвало. Суперинтелигентните кучета от телевизионните поредици на петдесетте години, анимационните герои от събота сутрин, не оцелели след първия сезон, политически ангажираните животни от комикси, които с годините бяха забравени — всички те са добре дошли в подземния свят, огромната мрежа от пещери и бърлоги, топли тунели в пръстта под земята и града, където мечтите идват, за да умрат. Дълбоката пещера е място за дебати и произнасяне на присъди, където животните се събират сегиз-тогиз да решат какво трябва да се направи и защо.

Всъщност е много по-глупаво от това.

Дълбоката пещера бе ярко осветена от хиляди свещи, но мястото бе потънало в прахоляк и паяжини, следи от разтопен восък, които никой не си правеше труда да изчисти. Обстановката бе такава, каквато животните смятаха, че е подобаваща за зала за дебати, но тъй като те никога не са били силни в сферата на въображението, в крайна сметка бяха изкопирали доста от илюстрациите в книгите. Крайният резултат напомняше на нещо, заимствано от детска книжка от времето на кралица Виктория. Една от онези приказки, изпълнени с чувство за дълг и поуки, в които участват страхливи мошеници със засукани мустаци и герои — така храбри, истински и чисти, че биха накарали и бухал да повърне.

Съдията седеше отпред и гледаше надолу към залата от едно дървено бюро, толкова високо, че на някои животни им потичаше кръв от носа само да го гледат. От лявата му страна на изключително неудобни дървени пейки седеше журито, така че нямаше начин да задремят, ако случаят се окаже досаден. То се състоеше от дузина животни с храбри и честни сърца, избрани главно чрез простата процедура да сграбчиш този, който не може да избяга достатъчно бързо. Отдясно на съдията се намираше подсъдимата скамейка, мрачна дървена клетка с метални шипове, за да не би обвиняемият да пропусне да разбере защо е там. Тя стърчеше самотно върху висока платформа, така че зяпачите да могат да хвърлят разни неща по нея, ако им се прииска. И в повечето случаи го правеха. Насреща бяха наредени редици от пейки за публиката, свидетелите, за онези, които имаха някаква работа със съда, или просто бяха любопитни и се нуждаеха здравата да се посмеят. За всички животни, независимо дали са измислени, митични или пък съвсем невероятни, е присъщо едно характерно любопитство, възторжен порив да сриташ някого, докато е повален.