Саймън Грийн - Шадоус Фол

Тя отметна чаршафите, спусна крака на пода и поседя тихо, потънала в размисъл. Имаше определено усещане, че днес трябва да става и да се залавя за работа, но не разбираше точно защо. Без съмнение щеше да й стане ясно по-късно. Почеса се по ребрата, по-скоро за удоволствие, отколкото от нужда. Сузан спеше гола, с изключение на студените зимни нощи, когато неохотно навличаше дебела пижама. Изобщо не си падаше по одеждите за спане, те сякаш винаги се усукваха по тялото й нощем, докато не се събудеше — все едно опасана в усмирителна риза.

Стана, огледа се разсеяно и се зае да се облича, без да изчаква да се разсъни допълнително. За последното й помогна бавната разходка до тоалетната отвън. Върна се, продължи да се прозява и застана насред стаята. Струваше й се, че нещо важно що се случи днес — но мътните я взели, ако можеше да отгатне какво. Нямаше значение. Често се чувстваше така. Отиде без да бърза да огледа голямото огледало, подпряно несигурно на нощното й шкафче. Снимки на стари гаджета с подвити краища и гледаха оттам, имаше и едно съобщение за самата нея, изписано с червило.

„Идват гости…“

Сузан се загледа разсеяно в огледалото и оттам неуверено я погледна нейното отражение. Висока, дългокрака блондинка, която се обличаше във всякакви странни ансамбли, защото никога не можеше да се накани да изхвърли каквото и да било. Изпитваше същите чувства към модата, както и към религията — добре си е за тези, които я почитат, но за нея си е досадна грижа. Единственото, в което вярваше, бе достатъчната доза сън. Понякога изпитваше сантиментална привързаност към странни дрехи и си ги пазеше дълго след като бяха надживели своето предназначение. Тази блуза е късметлийска, онзи шал носеше, когато Грант за пръв път я покани да излязат на среща, а онези обувки са твърде хубави, за да ги изхвърли… И така нататък, и така нататък.

В огледалото лицето й представляваше едни огромни очи и изпъкнали скули. Без грим приличаше на майка си. Сузан направи гримаса и си постави грима с бързи заучени движения. Твърде ранна сутрин бе за такова кощунство. Огледа критично дългите си плитки. И преди да си легне не изглеждаха добре, по и спането не им се бе отразило благоприятно. Нито умееше, пито имаше търпение да ги поддържа, но не спираше да се опитва. Изглеждаше добре с плитки, а и бяха практични. Харесваше й мисълта, че е практична по отношение на нещо.

Радиото засвири някаква вдъхновяваща музика, бавна и спокойна, с цигулки, които й идваха прекалено, затова повъртя копчето, докато не намери нещо високо, с подходящ ритъм. Добрият стар, познат рокендрол. Музиката нахлу в кръвта й и тя най-после напълно се събуди. Заприпка весело из стаята, в такт с ритъма — вземаше разни неща и ги трупаше на огромна купчина в ъгъла.

„Идват гости.“ Пак се сети за това. Картите бяха много категорични снощи, поне доколкото таро можеха да бъдат, че тя ще има важен посетител рано сутринта. Някой, когото познава отдавна, но не е виждала цяла вечност. Тя се размисли весело за това кой може да е. Описанието можеше да се отнася до всекиго, без да споменаваме бившите й гаджета. Винаги някой идваше или си отиваше, понякога и двете. Не си правеше труда да води сметки, но й се нравеше мисълта, че е част от чара й да им се радва всеки път, когато се появяха отново в живота й — стига да не започнеха да се държат собственически. Сузан можеше да се чувства обсебена от вещите, но не и от хората. Това водеше до твърде много усложнения, а тя по душа си бе обикновено момиче.

На вратата се почука силно, но и някак колебливо, сякаш посетителят не знаеше дали е добре дошъл. Сузан огледа набързо стаята. Не бе поразчистила нещата, само ги бе преразпределила, но и това вършеше работа. Хвърли поглед в огледалото да провери как изглежда, отиде до вратата, отвори и усмивката замръзна на лицето й щом видя кой е.

— Здравей, Сузан — поздрави я Поли Къзинс. — Мина доста време, нали?

— Поли… Това ти ли си , Поли? Не си идвала тук от… Не знам вече колко години!

— Знам. Най-после се посъвзех, така че… Мога ли да вляза?

В този миг Сузан осъзна, че Поли е пребледняла и трепери — повече от усилието, отколкото от сутрешния хлад.

— Разбира се! Влизай!

Сузан я сграбчи за ръката, издърпа я вътре, затвори с ритник вратата и я стисна в здрава мечешка прегръдка. Те се вкопчиха една в друга с почти безумна сила, сякаш всяка от двете се боеше, че другата може да изчезне, ако не стискат здраво. Сълзи от щастие се стичаха по бузите им, докато всяка се опитваше да каже колко е щастлива, че се виждат. Думите не значеха нищо, но нямаше и нужда. Накрая се пуснаха и се задържаха на ръка разстояние, за да се огледат една друга по-добре. Сузан посочи безмълвно двата стола до масата и те седнаха с лице една срещу друга. Поли огледа разхвърляната стая и за пръв път се усмихна.