Саймън Грийн - Шадоус Фол

„Не мога да понеса тази отговорност! Не знам какво да правя!“

— Тя стигна докъдето можа — обади се тихичко Френд, свит при нозете му — Трябва да решиш, Джеймс. Продължаваме или отстъпваме?

— Не знам! Мислех, че мога, но… погледни я. Щом само мисълта за следващата стая може да й причини това, какво ли въздействие ще има тя върху нея? Веднъж вече е рухвала, не мога да понеса отговорността за следващ срив.

— Тя стигна дотук, защото повярва, когато й каза, че ще си до нея. Ще я изоставиш сега?

Харт тръсна гневно глава.

— Какво, по дяволите, има в тази стая, че да е възможно да й причини това? Какво й е сторил баща й?

— Питах се същото — обади се Поли бавно, сякаш насън. — Години наред се питах какво може да има в онази стая, което да е толкова страховито. Дълго време се чудех дали не е някакво сексуално насилие. В днешно време много се говори за това. Ала не мога да го повярвам за баща си. Обичах го и той ме обичаше. Тогава защо само мисълта да го видя отново ме плаши толкова много, че не мога да дишам?

— Един е начинът да разберем — каза Харт. — Да го направим.

Той решително стисна ръката й и се отправи към вратата, а Поли тръгна с него покорно, като малко дете. В коридора се бе спуснала нощ. Единствената светлина струеше изпод вратата на петата стая. Равномерното дишане се чуваше по-силно, дрезгаво, сякаш в очакване да се появят. Харт вървеше бавно напред, Поли — до него. Коридорът се простираше пред тях безкраен. Харт не знаеше вече какво да мисли. Бе толкова уверен, че сексуалното насилие е в основата на всичко, но Поли се бе сетила за това и го бе отхвърлила. Тогава какво има в онази стая, какво диша така силно? Те продължиха в тъмното, а вратата много бавно се приближаваше, сякаш нещо отдалечаваше мига, за да му се наслади. Най-после застанаха пред нея, Харт се поколеба — не бе сигурен какво е най-добре да стори. Поли протегна уверено ръка, натисна дръжката и отвори вратата. Двамата с Харт влязоха заедно, за да се изправят срещу онова, което бе там. Вратата се затръшна зад тях.

Стаята бе ярко осветена, миришеше на болест и лекарства. В леглото лежеше мъж, изпит и измъчен от дългото страдание. Очите му бяха затворени, дишаше тежко, сякаш всяко вдишване му костваше усилие. Поли го погледна мълчаливо. Харт се огледа озадачено. В стаята нямаше нищо друго, само един изключително болен човек, който даже не знаеше, че те са тук.

— Спомням си — каза Поли. — Татко имаше рак. Лекарите не можеха да направят нищо тогава и го изпратиха вкъщи да умре. Това отне доста време. Плашех се от него. Боях се, че ще го изгубя, че ще си отиде завинаги. Трудно е да проумееш смъртта, когато си само на осем години, а когато става въпрос за собствения ти баща… Дълго време не можех да повярвам, че всъщност ще се случи, а после отказвах да повярвам. Ала накрая той се залежа и не ставаше, а аз осъзнах, че никога повече няма да стане. Тогава повярвах.

Молех се за чудо. Редях молитви една след друга, обещавах на Господ, че ще сторя всичко… всичко, което поиска. Даже казах, че ще стана монахиня, само да спаси моя татко. През цялото време ракът изяждаше баща ми и той се смаляваше в леглото. Не можех да гледам ръцете му върху завивките, виждах костите; не виждах лицето му, виждах черепа. Сякаш той се превръщаше в смърт. Престанах да влизам при него, защото толкова ме плашеше… Дори когато питаше за мен, не исках да вляза.

Тогава един ден майка ми трябваше да излезе и аз останах сама вкъщи. Сама с баща ми. Бях погълната от пъзела си. Него поне можех да реша, стига да се постарая усърдно. Точно по обяд той ме повика. Не исках да отида. Бях уплашена. Той не преставаше да ме вика и накрая аз станах и излязох в коридора. Стоях дълго в подножието на стълбите, после се качих, много бавно, стъпало по стъпало. Скрих се в отсрещната стая, а той ме извика отново. Застанах пред вратата му, чувах го как се бори за всяка глътка въздух. И после дишането спря. Влязох, беше мъртъв. Изобщо не приличаше на моя баща, не и по начина, по който си го спомнях. Сякаш онова мъртво нещо, ракът, бе дошло и бе заело неговото място. Единственото, което можех да си мисля, бе, че ако бях отишла при него, когато ме повика, можеше все още да е жив. Можех да направя нещо, да кажа… и той нямаше да е мъртъв. Но не го сторих… Избягах от стаята и си казах, че изобщо не съм била там. Продължавах да си го повтарям, докато си повярвах. Чувството за вина не ми позволи да забравя, не и напълно. Не мина много време и започнах да го чувам как ме вика отново. Вината и страхът ми създадоха нещо в тази стая и му дадоха власт над мен. За да бъда наказана, както заслужавам. Това там не е моят баща. Нещо друго е, нещо ужасно. Мисля, че някога може и да е било част от мен, но вече не е така. То принадлежи на себе си сега. И ме мрази.