Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Налага се — възрази той. — Ние сме приятели, макар и да не си спомням. Води ме, Поли.

Тя се усмихна, докосна с пръст устните си, после го притисна към неговите. Излезе в коридора, не погледна назад. Харт и Френд я последваха и не изоставаха. Поли бе изправила гръб, главата й бе високо вдигната и само напрежението в раменете й издаваше силите и емоциите, които воюваха в нея. Коридорът изглеждаше някак по-тъмен и по-страховито тесен и Харт изпита непреодолима нужда да докосне с ръка стените, за да се увери, че те не се приближават една към друга. При все това не го направи. Не искаше да стори нещо, което би могло да разсее вниманието на Поли сега, когато бе събрала смелост да стигне докрай. Нямаше ясна представа доколко храброст има тя да се изправи срещу един страх, с който бе живяла през по-голямата част от живота си, но бе повече от достатъчно, за да го впечатли подобаващо. Не бе сигурен защо Поли му хареса, особено след епизода с ножа, но бе решен независимо от това какво ще му коства, да я освободи от нейното минало. Каквото и да му струва това. Тя спря внезапно до една затворена врата и Харт едва не се блъсна в нея.

— Ето откъде започна всичко — каза тихо Поли. — Бях на осем. Играех си сама, а майка ми я нямаше вкъщи. Татко беше горе. Извика ме и аз се качих. И тогава се случи, не знам какво точно, но животът ми вече не бе същият.

Тя пое дълбоко въздух, отвори вратата и пристъпи непоколебимо вътре. Отстъпи крачка встрани, за да може Харт да застане до нея. Той влезе с ръце, стиснати в юмруци, макар че не знаеше защо. Стаята бе почти обидно обикновена, с хубави, удобни мебели сред обстановка, създадена с вкус. Следобедното слънце светеше ярко през прозореца и лъчите му образуваха сияйни вадички по килима, сякаш от златисто вино. Поли направи крачка напред и коленичи пред празната камина.

— Ето тук бях, пухкаво малко създание с безупречни плитки, редях си някакъв пъзел, не особено успешно. Беше много сложен за възрастта ми наистина, но не исках да го призная. Тогава приемах предизвикателствата съвсем лично. Част от мен е все още тук, взима парчетата от пъзела и ги поставя долу. Чакам татко да ме извика.

„Поли! Ела горе. Нуждая се от теб.“

Гласът бе дрезгав и напрегнат. Глас на мъж. Той сякаш отекна в стаята — отзвук от миналото, резониращ в настоящето. Поли се изправи на крака и излезе през вратата. Харт побърза да я последва. Тя мина по коридора, без да бърза, и спря в подножието на стълбите. Без да се оглежда, протегна ръка към Харт. Той я хвана и двамата се заизкачваха заедно нагоре към миналото. Изглеждаше по-тъмно, сякаш слънцето се бе скрило. Навсякъде имаше сенки. Френд ги следваше по петите като куче пазач. Харт усещаше как напрежението й расте, сякаш тя бе тетива на лък, опъната докрай, но също така долови и сила. Дори да бе усилие да контролира отчаянието, а не истинска смелост, все пак стори необходимото. Харт стисна силно ръката й и се опита да й вдъхне част от своята решителност.

„Ако си още там, татко на Поли, идвам при теб. Ако по някакъв начин си още жив, ще те убия, а ако си мъртъв, ще те изровя и ще се изплюя отгоре ти. Не си спомням за теб изобщо, но те ненавиждам за онова, което си й причинил. Ще сторя всичко необходимо, за да я освободя от теб. Каквото и да ми коства.“

Бяха вече горе и Поли стисна ръката му силно, до болка. Тя тръгна напред, без да го изчака и отвори вратата пред себе си. Поколеба се на прага, докато вратата зейна широко, а Харт се напрегна в очакване нещо да се случи. Не последва нищо.

— Бях на осем години, съвсем сама и чух татко да ме вика. Първо дойдох тук, защото се опитвах да отложа за по-късно да отида при него. Не помня защо, помня само колко изплашена бях. Боя се и сега.

— Този път не си сама — напомни й Харт. — Френд и аз сме до теб.

— И все пак ме е страх. Само че този път нищо няма да ме спре.

Тя влезе в стаята, наведе се рязко, сякаш внезапно я сви стомах. Смали се, спихна се като надуваема играчка. Умалената й ръчичка се изплъзна от неговата и тя застана пред него — отново малко момиченце, облечено с рокличка в ярки, весели цветове. Погледна го кратичко с очите на възрастен, после се извърна и надзърна през прозореца. Харт се приближи и застана зад нея. Погледна навън — беше пролет.

— Била съм тук толкова пъти — каза малкото момиченце. — Гласът ме призоваваше, аз идвах, само защото ако не дойдех, той не преставаше да ме вика, докато не се подчиня. Странно чувство е да знаеш, че каквото и да се случи, никога няма да ми се наложи пак да дойда тук като дете. Никога не съм знаела какво е да изоставиш детството си завинаги, никога да не го преживееш отново. На част от мен ще й липсва, но ще си струва свободата.