Саймън Грийн - Шадоус Фол

Харт погледна към умиращия на леглото, после отново към Поли. Изражението на лицето й го разтревожи. В думите й се долавяше нещо странно, някаква заклинателна сила, сякаш тя призоваваше нещо. В този миг мъжът се изправи и седна в леглото. Поли отстъпи крачка назад и се вкопчи в ръката на Харт. Мъжът им се усмихна, а в погледа му се четеше някакъв ужасяващ глад. Внезапно под кожата се надигнаха ракови образувания като черни гроздове, разцъфнаха като циреи в плътта, сякаш под някакво вътрешно напрежение, на което не можеше да се устои. Лицето се разду и обезформи, налетите с кръв тъкани преобразиха чертите в демонична маска. Той продължаваше да се усмихва.

— Здравей, Поли — прошепна. — Най-после дойде да ме видиш. Ела да целунеш татко си и ще споделя това, което имам с теб. Знаеш, че го заслужаваш. После ти и аз можем да останем тук заедно в тъмното, ще се променим, ще сме различни и никога няма да умрем. Никога…

Поли го погледна безмълвна, по лицето й обилно се стичаха сълзи. Обезобразената от рак фигура се изкикоти.

— Ела при мен, Поли. Толкова си хубава, иде ми да те изям.

— Достатъчно! — отсече Френд и се хвърли върху обезобразената от рак фигура.

Мъжът се сепна и падна назад, Френд се извиси в огромна черна сянка над него с грамадни зъби и нокти. Стовари се върху жертвата си и демонът изчезна в тъмнината. За миг последва тишина, после Френд изпищя. Разпиля се, крещейки ужасяващо срещу зловещата фигура, която без видимо усилие изтръгна сянката от себе си. Френд се изхлузи до леглото като разплискана помия, пробяга по пода и се събра в краката на Харт, скимтейки като пребито дете.

— Сладичък — каза обезобразената фигура, — но малко лекичък и ефирен за моя вкус. Поли искам аз. Толкова отдавна чакам този момент, скъпа моя. Къщата се опита да те защити, предостави ти разни възможности да се измъкнеш, но ти не се възползва, затова сега си моя, телом и духом. Особено телом. Ще се насладя на плътта ти по всевъзможни начини и когато свърша с теб, няма да познаеш сама себе си.

— Върви по дяволите — извика Харт и пристъпи напред, за да застане между Поли и обезобразения от рака.

Демонът го изгледа преценяващо, а по разцъфналата в рани кожа блестеше влага. Въздухът се изпълни с воня на гниещо месо.

— Не ти е тук мястото — каза раковото чудовище. — Не си оттук. Тя ме създаде и ми принадлежи. Точно това й се иска, макар че не си го признава. Напусни веднага или ще те убия. Не ти се ще изобщо да узнаеш какво ще сторя с жалкото ти беззащитно тяло след това.

— Тя е била едно малко дете — възрази Харт. — Не е разбирала нищо. Страхувала се е.

— Твърде късно е вече за молби и извинения. Ще взема тази жена и ще заровя лепкавите си пръсти в нейната плът. Нищо не можеш да сториш, за да ме спреш.

Фигурата отметна завивките с подпухналата си ръка, спусна трудноподвижните си крака на пода. Изправи се, олюлявайки се, на крака, а раковите образувания издуваха плътта като изгнил плод. Тръгна напред — неизлечим кошмар в образ и форма и Харт вдигна ръка да го спре. Нещо се размърда вътре в него в този миг, но не можеше да го опише с думи. Бе някаква сила, потенциал, нещо неизвестно досега и то отвърна, когато го призова. Не заради себе си, заради Поли, която бе вече прекалено наранена. Протегна рязко ръка към обезобразената фигура, а гласът му отекна остро и властно:

— Ти! Излез оттам! Напусни това тяло веднага!

Черни струи изригнаха от обезобразената плът на бащата на Поли и живите ракови образувания се сгърчиха на пода при нозете му. Безформени тумори разкъсаха плътта и от всяка пора на болното тяло бликна и се изля мръсотия, докато тялото се извиваше в конвулсии, безпомощно във властта на по-могъща сила. Накрая бащата на Поли застана пред тях блед и разтреперан, но без всякакви белези, а на пода около него от безформените образувания се издигаше пара и те потръпваха като някакъв току-що роден кошмар от най-тъмните дебри на мрака. Пред очите на Харт и Поли зловещите форми постепенно престанаха да помръдват, безжизнени и мъртви — последната капчица живот, дадена им от Поли, ги напусна завинаги. Тя се обърна и погледна баща си, понечи да направи крачка към него и спря.

— Татко?

— Здравей, принцесо. Я вижте прекрасното ми малко момиченце как е пораснало изящно и високо. Много време мина, миличка, но вече се върнах. Тук съм.

Поли се хвърли в обятията му и те се прегърнаха силно, сякаш искаха да останат така завинаги. По лицата на двамата се стичаха сълзи, но те не им обръщаха внимание. Харт се извърна да ги остави насаме и погледна към безформената тъмна сянка, обгърнала нозете му.