Саймън Грийн - Шадоус Фол

— Добре ли си, Френд?

— Бил съм и по-добре. Попитай ме пак като ми дадеш шанс да се оправя, след година-две. Как, по дяволите, го направи? Не знаех, че си способен на това.

— Нито пък аз — каза Харт.

Погледна към Поли и баща й. Те се бяха освободили от прегръдките си, но все още стояха съвсем близо един до друг. Поли подсмърчаше и бършеше последните си сълзи.

— Татко, това е Джими Харт. Той те спаси. Доведе ме тук, повярва в мен тогава, когато и аз самата не бях уверена.

— Джими Харт?

Мъжът го изгледа странно.

— Много приличаш на баща си, Джими. Благодаря ти за това, което си направил за дъщеря ми.

— О, татко, толкова съжалявам. Знам, че трябваше да дойда при теб много по-рано, но толкова се страхувах…

— Тихо, принцесо, знам. Разбирам. Ти беше просто малко дете.

— И не ме виниш за това…

— Не ти се сърдя за нищо — каза той и погледна отново към Харт. — В крайна сметка се надявам някой да ми обясни точно какво се е случило, но засега просто се радвам, че съм тук и съм щастлив, че съм жив. Част от мен е тук от години, бях във властта на това… нещо, но не си спомням много. Повече ми приличаше на трескав сън, среднощен кошмар, от който не можех да се събудя.

— Всичко свърши — каза Поли. — Ти си жив и всичко ще е чудесно.

Тя внезапно помръкна.

— О, татко, ти не знаеш. Мама умря.

— Зная. Усетих, че си отива много отдавна, но тогава не можех да направя нищо. Няма нищо, Поли. Ако беше тук, сигурен съм, че и тя щеше да се гордее с теб колкото мен.

— Но аз се отнесох толкова зле с нея…

— Тя разбира — обясни баща й. — Където и да е, сигурен съм, че разбира.

Поли се усмихна на Харт.

— Благодаря ти, Джеймс. Благодаря ти за… всичко. Никога не съм си представяла… нямах представа, че имаш такава сила.

— Нито пък аз — отвърна Харт. — Май има доста неща, които не знам за себе си. Ще трябва да направя нещо по този въпрос.

Сузан Дюбоа се събуди бавно от звука на музиката и полежа известно време в леглото, без да отваря очи. Радиото се включваше автоматично всяка сутрин в девет часа и предвидливо бе поставено по-надалеч, за да се наложи да стане, за да го изключи. Тя лежеше неподвижно със затворени очи, оставяше музиката да я залива, без в действителност да я слуша. Събуждането за нея бе винаги бавен процес и нямаше закъде да бърза.

Леглото й бе залепено за стената, така че можеше да протегне ръка и да усети силата и присъствието й, без да се налага да става. Стената й действаше успокоително — твърда, реална и неизменна. Откакто се бе върнала вкъщи и бе намерила мъртвото тяло на Лука на пода, изпитваше нужда постоянно нещо да я убеждава, че домът й е все така сигурен и стабилен. Ненадейната поява на смъртта все още я преследваше и малката й колиба вече не беше някогашният сигурен рай. Минаваше доста време, преди да успее да заспи нощем, ако не оставеше лампата да свети. През деня успяваше да се отвлича с хора и ежедневни задачи, но нощта я заварваше слаба и уязвима като малко дете. Лежеше в леглото неподвижно вдървена, напрягаше уши да долови и най-слабия звук, докато очите й привикнеха с тъмнината и после наблюдаваше тъмните сенки край себе си, докато накрая заспиваше просто от изтощение. Вратата бе заключена, резето — спуснато, единственият прозорец — обезопасен, но щеше да мине още доста време, преди отново да се почувства в безопасност.

Сузан лежеше напълно отпусната в леглото, заслушваше се в утрото, сглобяваше картината на своя свят по звуците край себе си. Радиото бръмчеше тихичко и тя чуваше лекото поскърцване на леглото, докато се протягаше лениво. Имаше го вече повече от двайсет години и бяха се нагодили един към друг. На места дюшекът бе висок като в самото начало и бе хлътнал, където се налагаше. Годините бяха образували голяма вдлъбнатина по средата, в която тя пропадаше естествено и която й прилягаше съвършено от глава до пети. Дървената колиба поскърцваше силно, докато наместваше тежестта си, дървото набъбваше с признателност под топлината на утрото след студената нощ. Навън чуваше някакъв шлеп да пухти бавно по река Тоун — живият, жизнерадостен звук носеше обещание за нови места, които да посетиш, и нови неща, които да вършиш. Сузан въздъхна, седна в леглото и отвори очи.

Обгърна колене с ръце, подпря брадичка на тях и се огледа. В едностайната й колиба цареше бъркотия, но така си беше винаги. Така й харесваше. Навсякъде бяха небрежно разхвърляни дрехи и всичките три стола бяха отрупани с купища стари списания и вестници. Картонените кутии от вчерашния обяд и късната вечеря продължаваха да лежат там, където ги бе пуснала. Този последен факт я наведе смътно на мисълта за закуска, но още не бе достатъчно будна за нея. Приготвянето на закуска бе твърде сложна задача, за да я обмисля, преди тялото й да се е събудило достатъчно, за да се вслуша в мислите й. Или пък беше обратното? Сузан сви рамене. Бе свикнала с това, че не й се отдава да разсъждава успешно сутрин. Именно това безгрижие и тази небрежност бяха вбесили последния й любовник, висок, кльощав китарист от някакъв хеви метъл състав, за който не бе и чувала. Бе доста приятна компания и почти толкова добър в хоризонталните ритми, колкото сам смяташе, но имаше навика да скача от леглото сутрин, готов да атакува деня и да граби с шепи от всичко, което той му предложи. Естествено, бе с петнайсет години по-млад, а тя бе на трийсет и пет и сутрин усещаше всяка една от тези допълнителни години. Това бе отчасти причината да не се почувства сломена, когато я напусна.